Кони Мейсън - Страст и омраза

Рошавите вежди на Брукс скочиха нагоре.

— Защо не сте я докарали тук, за да я разпитаме заедно с Пиндър?

— Не мисля, че това ще послужи за нещо — обясни Ник. — Госпожа Тревър е вдовица, има малък син. Убеден съм, че това е първото й провинение, и лично ще гарантирам за нея, ако позволите да остане под мой надзор до края на войната. Аз… познавам госпожа Тревър отпреди войната, полковник, и мисля, че затворът е твърде сурово наказание за нея.

Брукс го изгледа строго.

— Казвате, че сте я познавали преди войната? Тук не гледаме с добро око на сприятеляването с врага, капитан Дръмънд. Интимна ли е връзката ви с тази жена?

— Надявам се, няма да настоявате да ви отговоря на този въпрос, полковник. Достатъчно е да кажа, че моята връзка с госпожа Тревър, независимо дали е интимна или не, не се отразява по никакъв начин на дълга ми. Не бих препоръчал която и да било жена да бъде пратена в затвор при подобни обстоятелства. Не вярвам, че тя е опасна за Съюза. Нейният лю… Гарсън Пиндър я е принудил да шпионира и аз лично гарантирам, че тя няма да получи втори път такава възможност. Тревожа се за малкия й син. Момчето е само на четири години и е загубило баща си в началото на войната.

— Хммм — замисли се Брукс, барабанейки с пръсти по бюрото. — Доста красноречиво пледирате в защита на тази жена. Но сте прав за затвора, ужасно място за жени. — За щастие, Брукс беше състрадателен човек, семеен. — И казвате, че имала малко дете?

Ник кимна.

— Съмнявам се, че Бранд ще оцелее, ако майка му не се грижи за него. Двамата почти умираха от глад, когато отидох във „Високите дъбове“.

— Много добре, капитане, убедихте ме. Но ще очаквам да гарантирате с абсолютна сигурност, че тази жена никога повече няма да шпионира. Залагате кариерата си. Прав сте, че войната е на свършване и рейдът на Шърман из Джорджия е началото на края на Конфедерацията. Убеден съм, че само няколко месеца ни делят от окончателното поражение на южняците.

— Имате думата ми, сър. Госпожа Тревър няма да причинява повече неприятности.

Ник се върна във „Високите дъбове“ в доста лошо настроение. Беше предотвратил изпращането на Еме в затвор, но така се беше осъдил да стане неин пазач. Би трябвало да я ненавижда заради пресметливия начин, по който го беше съблазнила, но дълбоко в скритите потайности на сърцето си усещаше едно чувство, което нямаше нищо общо с омразата и което пускаше корени, отказвайки да умре. Той си спомни сладостта на целувките й, топлината на тялото й, невероятната страст, на която беше способна. Господ да му е на помощ!

Бранд го посрещна хладно след завръщането му в имението. Явно момчето обвиняваше Ник, че държи майка му заключена в стаята й. Савана не каза почти нищо, макар че обвинителният й поглед беше невероятно красноречив. Ник направи знак на Дил да дойде с него в кабинета му.

— Някакви проблеми, лейтенанте? — запита той със строг тон.

— Не, сър — отвърна Дил. — Всичко вървеше както трябва. А при вас? Предадохте ли арестанта?

— Сега е в добри ръце. Нека се надяваме, че разузнаването е успяло да изкопчи някакви сведения от него.

— А… м-м-м… жената, сър? Какво ще стане с госпожа Тревър?

— Оставиха я под мой надзор. Полковник Брукс се съгласи с мене, че пращането й в затвор в тази фаза на войната няма да даде никакви резултати.

— Значи трябва да бъде държана под ключ?

— Засега.

— Тя почти не се храни, яде колкото птиче. Защо да не й позволим да се движи вътре в къщата?

— Ще взема решение, когато му дойде времето.

Еме разбра, че Ник се е върнал, когато чу дълбокия му глас да отеква в преддверието. Искаше й се той да дойде при нея и да й каже каква съдба я очаква. Дали не намираше някакво извратено удоволствие в това, да я държи в неведение относно участта й? Късно през нощта го чу да минава покрай стаята, да спира за момент и после да отминава, внезапно забързан. Проклет предизвикателен янки!

Тя лежеше на леглото, но очите й отказваха да се затворят. Сънят бягаше от нея почти всяка нощ поради непоносимото й положение като затворничка на Ник. Къщата беше тиха. Вероятно всички вече бяха заспали. Изведнъж Еме дочу странен звук откъм вратата и се обърна настрани. Със странно предчувствие загледа как вратата полека се отваря… и миг след това позна леко прегърбената фигура на Савана.

— Савана, как…

— Шшт, миличка, знаеш, че няма как да не намеря начин да те видя. Добре ли си? Тия янки не са ти направили нищо лошо, нали?

Тя затвори вратата, но в бързината не спусна резето докрай.