Кони Мейсън - Страст и омраза

Но не можеше.

Всъщност можеше ли?

Унесе се едва призори и се събуди малко по-късно, усещайки, че някой го наблюдава. Моментално изтръгнал се от съня, посегна под възглавницата за пистолета. Пое си дъх на пресекулки, когато видя Бранд, застанал до леглото му. Лешниковите очи на момчето бяха огромни и объркани. На Ник му се стори, че детето се опитва да се бори с напиращите сълзи и не успява. Надигна се на лакът и протегна ръка, за да го привлече към себе си. Но то не му позволи.

— Мама не може да излезе от стаята си.

Ник изруга под нос, прикачвайки към името на Еме всички обидни епитети, за които можа да се сети. Защо беше накарала детето си да изпитва такива тревоги?

— Знам, синко.

— Някой заключил ли я е, сър? Не мога да намеря ключа.

Ник затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Аз заключих майка ти в стаята й, Бранд. Налагаше се.

— Защо? Нещо лошо ли е направила?

— Да, много лошо.

— Ще я накажете ли?

Ник се изчерви.

— Заслужава да бъде наказана — изрече той, не желаейки излишно да плаши момчето.

— Чух я да плаче. Мисля, че иска да излезе.

— Не е възможно. Вече не мога да й вярвам. Знам, че не разбираш, Бранд, и за нищо на света не бих искал да те нараня, но някои неща не могат да бъдат пренебрегнати.

Долната устна на момчето трепна и Ник изруга, привлече го към себе си и го прегърна плътно. Но Бранд изправи рамене и се отдръпна.

— Искам да видя мама.

Ник въздъхна. Как да раздели майката и сина? Еме можеше да е шпионка и курва, можеше да бъде груба и безразсъдна, но не можеше да я обвини, че не обича сина си. Инстинктът му подсказваше, че тя е истинска ревностна южнячка, която в момент на слабост беше допуснала любовникът й да я принуди да шпионира.

— Добре, Бранд, ще видя какво мога да направя. Може би ще уредя да виждаш майка си всеки ден в определено време.

Това беше най-малкото, което можеше да стори за едно момче без баща, застрашено да изгуби и любимата си майка.

Сълзите на Еме отстъпиха пред безсилен гняв, когато на следващата сутрин откри, че вратата й още е заключена и Бранд не може да влезе. Какво можеше да направи едно малко момче? Наруга Ник с всякакви обидни епитети, който й дойдоха на ум, искаше й се, ако може, да го прати направо в ада. Хвърли се към прозореца, надявайки се да го види и да го повика да я отключи. Но това, което видя, предизвика тръпки на ужас в стройното й тяло. Гарсън Пиндър, с ръце, вързани на гърба, отиваше под стража към една от пристройките. Ник влезе там след няколко минути с мрачно и решително изражение. Тя предпочете да не мисли какво предстои да се разиграе там.

Точно тогава вратата на стаята се отвори и Бранд влетя в прегръдките й. Сержант Джоунс, побелял войник, влезе след него с поднос със закуската на Еме.

— Капитанът каза, че момчето може да идва да ви вижда — изрече Джоунс, свеждайки клепачи, за да не я погледне в очите.

Никога не би заподозрял, че може да е шпионка — такава красива, приятна женичка. Но капитанът я беше хванал на местопрестъплението.

— Благодаря — каза Еме с тихо достойнство. — Колко може да остане?

— Един час, освен това ще може да идва и преди лягане. Донесох ви закуската.

И той остави подноса на нощната масичка.

— Къде е Савана? Може ли и тя да идва заедно с мене?

— Съжалявам — измърмори Джоунс и побърза да излезе. Не можеше да понесе съкрушения поглед на Еме. — Капитанът реши, че е по-добре двете да не се срещате, ако разбирате какво искам да кажа.

— Прекрасно ви разбирам — произнесе Еме със стегнато гърло.

Самообладанието й започваше да се пропуква и сега искаше само да остане насаме с Бранд през определеното й време.

— Капитан Дръмънд каза, че си се държала лошо, мамо — каза Бранд, прегръщайки силно Еме. — Защо си се държала така? Не искам да стоиш заключена в стаята.

— Не съм се държала лошо, Бранд — опита се да му обясни Еме. — Направих нещо, което не се хареса на капитан Дръмънд, и за наказание съм заключена в стаята. Можеш да идваш да ме виждаш два пъти на ден.

— Вече не го харесвам — направи обидена физиономия Бранд. — Мислех, че той ни харесва.

Еме не намери какво да му отговори. Какво да каже на едно петгодишно дете, за да обясни жестоката обърканост на една война? Вместо това тя го прегърна силно, давайки му успокоението, от което се нуждаеше. Но Бранд не се успокояваше толкова лесно.

— Ще помоля капитан Дръмънд да те пусне.

— Страхувам се, че няма да стане, скъпи. Той не е такъв човек, че да остави чувствата да надделеят над дълга.