Кони Мейсън - Страст и омраза

Сложи листовете в легена за миене, запали и ги и ги загледа как изгарят. Дилемата, пред която беше изправен, никак не му харесваше, не му харесваше и положението, в което го беше поставила Еме. Шпионирането беше много сериозно нещо и като офицер от армията на Съюза той носеше отговорност пред своето правителство и пред хората си. Биеше се за едно убеждение, за единството на страната си, за равенството на всички хора, независимо от расата или цвета на кожата им. Знаеше, че няма да намери покой, докато не се справи с това, което изискваше от него дългът и това, което му диктуваше сърцето.

В крайна сметка, дългът надделя.

Еме внимаваше да избягва Ник през целия този ден. Което не беше трудно, като се вземе предвид фактът, че той беше излязъл много рано с хората си и се беше върнал чак след вечеря. Тя го видя за малко, преди да се оттегли в стаята си, и странният, неразгадаем поглед, който й изпрати, я изплаши. Нима очаква отново да отиде в стаята му тази нощ, запита се тя. Ако това бяха надеждите му, със сигурност щеше да остане разочарован. Тази нощ именно тя трябваше да се срещне с Гар и да му предаде сведенията, заради които беше продала душата си. И след това, закле се тържествено пред себе си, никога повече нямаше да шпионира. Имаше много какво да изгуби. Не можеше да допусне да я отделят от Бранд. А Ник беше твърде умен, за да не заподозре какво става.

Като предположи, че той отново ще я чака в стаята й, Еме още през деня премести нощницата си в стаята на Бранд, възнамерявайки да прекара нощта в леглото на сина си. Ник със сигурност не би поискал тя да отиде в леглото му в присъствието на детето, нали? И за да бъде съвсем сигурна, заключи вратата. Когато къщата потънеше в сън, щеше да слезе тихо по стълбите, да излезе и да отиде в гората. Щеше да се върне далеч преди някой да се е събудил.

Ник взе решение какво да направи с Еме още преди да се беше върнал в къщата тази вечер. Ако тя шпионира, значи има съучастник или свръзка. Трябваше наоколо да се навърта някой, който да вземе придобитите от нея сведения. Тъй като единственият път, когато беше излязла извън къщата, беше през онзи ден, когато отиде да бере горски плодове, той предположи, че тъкмо тогава се е срещнала със свръзката си. От този ден, доколкото му беше известно, не беше излизала от двора, така че той знаеше, че тя много скоро ще се измъкне от къщата, за да предаде откраднатата информация. И за да я хване на местопрестъплението, най-добре беше да играе на изчакване. Затова не настоя тя да дойде при него тази вечер — трябваше да й даде възможност да се срещне със свръзката си.

Боже господи, можеше ли да я прати в затвора?

Тя беше шпионка.

Ник загаси лампата в стаята си и зачака Еме да направи следващия си ход. Ако не тази нощ, значи другата… или следващата. Поколеба се дали да сподели подозренията си с лейтенант Дил, но тъй като той беше негов заместник, се почувства задължен да му го каже. Дил съответно беше шокиран, много уважаваше Еме, но трябваше да го допусне — който е бил конфедерат, конфедерат си остава.

Ник застана пред прозореца. Трябваше да наблюдава, докато Дил се ослушва за стъпки в коридора. Часовникът във фоайето изби полунощ. Точно когато последният удар отекна в тишината, Ник забеляза леко раздвижване в сенките близо до ъгъла на къщата. Вниманието му се изостри. Почувства се удовлетворен, когато видя една призрачна фигура да се отделя от сенките и да се плъзва към мощните дъбове, обграждащи алеята. Фигурата беше облечена в бяло и Ник изсумтя презрително. Еме явно беше толкова неопитна в шпионирането, че не разбираше колко лесно е да се проследи бял обект в тъмнината.

Страхувайки се, че часовият може да я открие и да я стресне, тя остана скрита зад един от дебелите стволове, докато той не отмина. Нямаше представа, че часовият е бил инструктиран да не й обръща внимание, за да може тя да го отведе до съучастника си. След като Ник със задоволство видя, че Еме се насочва към гората, веднага се раздвижи. Напълно въоръжен, излезе от стаята си и мина да вземе лейтенант Дил, който не беше уловил безшумното излизане на Еме, когато беше прекосила преддверието, тръгвайки към тайната си мисия. Двамата тихо минаха през къщата и излязоха навън. Последваха Еме, плъзгайки се от дърво към дърво, като се държаха на достатъчно голямо разстояние, за да не ги открие. Влязоха в гората няколко секунди преди нея.

Когато се озова под закрилата на дърветата, Еме спря, колкото да си поеме дъх. Беше успяла! Отправи бърза молитва Гар да е на мястото на срещата и да я чака, за да може тя да се върне в къщата, преди някой да открие отсъствието й. Тъй като вече нямаше нужда да се крие, забърза през гората и храсталака, за да стигне на уговореното място. Пантофите й стъпваха бързо и безшумно по еластичната земя, ярката лунна светлина осветяваше пътя й. Крясъкът на една сова я стресна, но тя се съвзе и продължи напред. Но беше ходила много често в тази гора през годините, откакто дойде да живее във „Високите дъбове“, и не беше откривала там нищо, което да я изплаши.