Кони Мейсън - Страст и омраза

Целуна го пак, изплашена от горещината, която излъчваше, и даде знак на Савана, фургонът потегли и скърцането на колелата изпълни сърцето на Еме с отчаяние, което би могло да я погуби. Сълзи се затъркаляха по бледите й бузи и единственото, което я спасяваше да не рухне съвсем, беше мисълта, че прави това, което е най-добро за сина й. Ник Дръмънд можеше да е проклет янки, но тя инстинктивно съзнаваше, че той няма да допусне детето да страда заради нейните грешки.

На смрачаване все още продължаваше да вали, когато Ник се прибра във „Високите дъбове“. Мисията му беше много успешна. Той и хората му бяха проникнали дълбоко в територията на конфедератите и бяха получили доста точна представа за силите на вражеската армия, която генерал Шърман щеше да срещне по пътя си към Атланта. Ник беше пратил един от войниците в щаба да занесе известията, а самият той беше препуснал с адска бързина обратно към „Високите дъбове“. Еме и Бранд му липсваха, ужасно много. Ако това чувство можеше да му даде представа какво би бил животът му без тях, то никак не му харесваше.

Измокрен до кости, Ник отведе коня си в обора и влезе в къщата, нямайки търпение да види Еме и Бранд. Стомахът му къркореше от глад и той се запита какви ли вкусни неща е сготвила Савана за вечеря. Може би пак някое възхитително задушено с питки и пай за десерт.

Странно чувство го обхвана, когато влезе в къщата. Обикновено вечер в преддверието имаше поне една запалена лампа, но сега то беше тъмно. Когато усети, че във въздуха не се носят никакви кухненски миризми, го обхвана странно вцепенение. Еме! Разбра, че я няма, още преди да беше говорил със сержант Джоунс. Как, защо — това сега нямаше значение. Изчезването й отвори огромна празнина в сърцето му.

— Сержант Джоунс! — изрева Ник с всичка сила.

Викът му отекна застрашително в къщата и чак навън в двора. След минути Джоунс с виновно изражение се представи пред своя началник.

Без да чака въпросите му, сержантът започна да докладва:

— Знам какво си мислите, сър, но не беше нарочно. Пазих жената, точно както заповядахте, но тя ни преметна.

— Една слаба жена да измами четирима печени войници? — произнесе Ник с върховно неверие, ясно личащо в тона на гласа му.

— Да, сър, точно така се получи. Госпожа Тревър беше сложила нещо в каната с кафе, която ни донесе преди две вечери, и… и когато заспахме, тя и слугинята й взели един кон, впрегнали го в оня раздрънкан фургон и сега ги няма.

Ник изригна една ругатня, от която и на сержанта му стана неудобно.

— Какво ви е сложила в кафето?

— Трябва да е било лауданум, сър. Имаше едно шишенце в медицинското сандъче в стаята ви, но като проверих после, не го намерих. Никога не съм подозирал… тоест, не мислех, че госпожа Тревър толкова иска да избяга. Тук никой не се отнасяше лошо с нея.

— Да, така е — съгласи се Ник. Но това, което пропусна да добави, беше, че я принуждаваше да спи с него, заплашвайки я, че ще я вкара в затвора, ако не се подчини. Макар да му се искаше да вярва, че и тя го иска също толкова много, колкото и той нея, нямаше особено голяма вероятност тя да изпитва точно такива чувства. Той носеше синя униформа, беше врагът. — Предполагам, издирвали сте я.

— Да, сър, аз и двама войници веднага тръгнахме да я търсим, но не намерихме нито фургона, нито нея и другите. Просто не разбирам. Как е могла да изчезне? Не е лесно да се пътува през нощта, сигурно не са стигнали далече, обаче по пътищата нямаше никой, само патрули.

— Сигурно са се запътили към територията на конфедератите — предположи Ник. — Утре ти и двама войници ще дойдете с мене. Тръгваме призори, лично аз ще ръководя търсенето. Дадох дума на полковник Брукс, че ако остави госпожа Тревър под мое попечителство, вместо да я праща в затвора, ще нося изцяло отговорността за постъпките й. Когато намеря тази малка вещица, лично ще й извия врата. Не разбира колко е опасно сама жена с дете да се разхожда насам-натам?!

— Засекли са дезертьори в района, капитане. В отчаяно положение и готови на всичко. Фургонът и конят може да бъдат доста примамливи за хора, които няма с какво да се придвижват. А жената е достатъчно красива, за да омагьоса и някой светец.

— Аз ли не го знам — измърмори Ник под нос и добави на висок глас: — Ще я намеря, сержанте.

Стисна решително устни. Дори това да беше последното, което ще направи, щеше да намери Еме и да я доведе обратно във „Високите дъбове“. А после по някакъв начин щеше да я накара да си признае, че Бранд е негов син.