Кони Мейсън - Страст и омраза

— Шарка, сър, веднага я познах — каза убедено сержант Джоунс, явно говорейки от личен опит. — Цялото му тяло е в обриви. Само след една-две седмици ще се оправи.

Тежестта на окаляните поли дърпаше Еме към влажната земя и забавяше стъпките й. Ситният дъждец не преставаше, но тя почти не го усещаше под гъстите корони на дърветата. Дрехите и обувките й бяха порядъчно подгизнали, тя чувстваше как влагата прониква в костите й. Потръпна, питайки се колко още трябва да върви, докато стигне позициите на конфедератите.

Мизерното й физическо състояние обаче не беше нищо в сравнение с тревогата й за Бранд. Безпокоеше я болестта, която я беше накарала да го върне във „Високите дъбове“. Макар да не искаше да си го признае, тя знаеше, че Ник ще се погрижи за детето и ще му осигури съответните медицински грижи. Раздялата с Бранд беше ужасно болезнена за нея, но тя беше направила това, което трябваше да се направи. Благополучието на детето беше най-голямата грижа на Еме. Тя знаеше, че Ник няма да навреди на момчето, че ще се погрижи за него и ще се отнася добре с него. Савана щеше да бъде там, за да се погрижи това да стане. Еме знаеше, че не може да става и дума самата тя да се върне във „Високите дъбове“.

Ник Дръмънд се беше отнесъл към нея с ужасно пренебрежение още от деня на първата им среща, беше спал с нея и я беше изоставил с дете в корема, а сега гледаше на нея само като на курва. Никак не й ставаше по-добре от мисълта, че беше започнала да държи на него, докато сърцето й казваше, че трябва да го мрази, фактът, че беше янки, го правеше достатъчно ненавистен в очите й. Ако му отдадеше сърцето си, щеше да се намрази повече, отколкото мразеше Ник Дръмънд.

Денят полека се изнизваше, докато Еме продължаваше да върви из гората. Нарочно избягваше пътя, от страх, че може да срещне друг патрул на янките. Ако правилно беше преценила, значи скоро щеше да стигне позициите на конфедератите. Когато се почувства уморена, се сви под едно дърво, уви се с наметката си и почти веднага се унесе в сън. От него я изтръгна звукът на човешки гласове.

— Я виж тука!

— Хубавичка е, нали? Какво прави в тоя пущинак?

— Отде да знам! На харизан кон зъбите не се гледат.

Светлината в гората беше толкова оскъдна, че Еме виждаше само две неясни фигури, извисяващи се над нея. Тя се надигна, уви се още по-плътно в наметката и запита:

— Кои сте вие?

— И ние можем да те питаме същото, госпожичке — отвърна един присмехулен глас.

Лек ветрец раздвижи листата на близкото дърво и лъч угасваща дневна светлина си проби път през клонките. Еме видя двама мъже. Парцаливите остатъци от униформените им дрехи бяха сиви и през нея премина радостна тръпка. Беше стигнала позициите на конфедератите!

— Вие сте войници на Конфедерацията!

— Кой го казва? — запита мрачно единият мъж.

— Близо ли съм до линията на конфедератите? — запита Еме. — Слава богу, страхувах се, че съм се заблудила.

Мъжете се спогледаха. По-високият, който беше и по-млад, сви вежди и каза:

— Вече не сме войници.

Предупредителни камбани прозвъняха в главата на Еме.

— Аз… не разбирам.

— Югът вече загуби войната, макар и неофициално. Няма да чакаме да видим края. Има и други начини да се изхранваме, ще си вземем нашия дял от плячката.

— Вие сте дезертьори!

— Може и така да се каже. Ние с Кълън живеем тук в гората, посещаваме ферми и плантации, когато припасите ни по-изтънеят. Нали така, Кълън?

— Точно така, Роли — потвърди Кълън. — И не сме виждали нищо такова като вас, вече има доста време.

Кожата на Еме настръхна. И преди се беше разправяла с дезертьори, но тогава имаше пушка. Този път нямаше нищо, с което да им попречи да направят с нея това, което явно бяха намислили. Разполагаше само с думи и умът й заработи трескаво, търсейки начин да се измъкне невредима от ситуацията.

— Аз съм вдовица, съпругът ми загина в защита на Конфедерацията.

— Е и? — измърмори Роли, който вече си представяше Еме просната под него.

— Ще ме оставите ли да си вървя по пътя?

— Няма да я оставим, нали, Роли? — запита Кълън, безсрамно потърквайки чатала си.

— Не, няма да я оставим — отвърна Роли с мръснишка усмивчица. — Ще си имаме наша собствена курва, ето какво ще направим.

— Не! — извика Еме. — Не можете да направите това! И аз съм конфедератка като вас. Янките ме държаха затворена и успях да избягам. Защо ще наранявате свой човек?

— Това не е наша война, госпожичке — изсмя се Роли. — За мене няма значение кой ще живее и кой ще умира. Единствените, които имат полза от тая война, са богатите плантатори, които искат да си задържат робите. Никога през живота си не съм имал роби.