Кони Мейсън - Страст и омраза

Когато тя се забави да изпълни нареждането му, той изкрещя:

— Чу ме, махай се оттук, преди да съм си променил намеренията!

Еме се отдалечи тичешком.

Дишайки накъсано, Ник облегна глава на ствола на едно дърво и го заудря с юмруци, докато ръцете му не се разкървавиха. Какво му беше станало тази сутрин, запита се мрачно. Какво го беше накарало да й се нахвърли по този начин. Защо омразата й пронизваше сърцето му като кама? Защо имаше чувството, че ако не проникне в нея, ще умре? Собствената му годеница не му действаше по такъв начин, а Реджина беше страстна жена. Повечето жени, с които се беше любил, минаваха в забрава, след като уталожеше първия пристъп на страстта си. Но дори след пет години часовете, прекарани насаме с Еме, изпъкваха в мисълта му с ярка релефност.

Еме го мразеше.

Той затвори очи, припомняйки си…

Стоеше пред нея в цялото великолепие на голотата си, напълно възбуден и горд с тялото си, уверен в способността си да дава наслада, готов да й даде удоволствие така, както на никоя друга жена досега. Беше твърд и пулсиращ, членът му се издигаше мощно от тъмната растителност между краката. Тогава тя го погледна и той едва не експлодира. Очите й бяха разширени и невярващи, сякаш той беше първият мъж, когото някога беше виждала във възбудено състояние. Той знаеше, че това е преструвка, но тя му харесваше. Коленичи пред леглото и очите му започнаха да я поглъщат. После бавно започна да я възбужда по всички начини, на всички места, които знаеше, че жените харесват. Суета, суетни, с влажния връх на езика си…

— Капитан Дръмънд, къде сте?

Лейтенант Дил се приближаваше, трошейки съчки и клончета под краката си, и гласът му изтръгна Ник от чувственото пътешествие в миналото.

— Тук съм, лейтенанте — извика той, борейки се да овладее бушуващите емоции.

Скоро Дил се показа. Изглеждаше облекчен, че го вижда.

— Госпожа Тревър се върна сама от гората и аз се разтревожих. Добре ли сте?

— Няма нужда да се тревожите, лейтенанте — каза леко навъсено Ник. — Реших да проверя района, преди да се върна в къщата. Човек трябва доста да внимава.

— Прав сте, сър — изрече скептично Дил. — Сега готов ли сте да тръгваме?

— Готов съм, лейтенанте. Само да взема горските плодове, които е набрала госпожа Тревър.

Когато стигна къщата, Еме вече се задъхваше. Не можеше да повярва колко малко беше останало да се подчини на Ник Дръмънд след отвратителния начин, по който се беше държал с нея. Да се интересува от мъж като него — това окончателно би я унищожило. След тази мисъл дойде ужасът от осъзнаването — какво щеше да загуби, ако последва съвета на Гарсън Пиндър. Той всъщност искаше от нея да спи с врага, за да получи сведенията, необходими на Конфедерацията.

Еме хвърли бегъл поглед през рамо и забеляза Ник да излиза от гората. Изглеждаше доста ядосан, но тя инстинктивно разбра, че ако му се отдаде, ще има възможност да получи цялата информация, която беше нужна на Гар. Но да се отдаде на Ник сега, би означавало да загуби гордостта си, честта си… самата си душа. В края на краищата, дилемата се свеждаше само до един въпрос: наистина ли искаше да стане шпионка? Наистина ли искаше да претърси личните вещи на Ник, за да получи информацията, необходима на Гар?

Отговорът беше по-сложен, отколкото си бе въобразявала. Вярно беше, че мрази янките, че се отвращава от онова, което бяха сторили на южняците. Ненавиждаше Ник Дръмънд с всеизгаряща страст. Непоколебимият й патриотизъм изискваше да го направи заради погиващата Конфедерация, но мислите й не стигаха дотам, да се пъхне в леглото на Ник. Ако успееше да се възползва от разума си, тя беше уверена, че ще получи сведенията, без да прибягва до подобни драстични мерки. Чувствайки се по-оптимистично настроена, Еме отиде в кухнята, за да помогне на Савана с вечерята. Стигна там тъкмо когато Ник влизаше през задната врата с кошницата боровинки.

Савана отправи въпросителен поглед към Еме, любопитна да разбере защо капитан Дръмънд носи кошницата вместо нея. Но Еме отказа да отговори на безмълвния въпрос на Савана, насочвайки вниманието си към Бранд, който седеше на пода и играеше с грубо изрязано дървено конче.

— Откъде взе това, Бранд? — запита Еме.

Не можеше да си спомни да е виждала точно тази играчка. В действителност, детето имаше много малко играчки.

— Капитан Дръмънд ми я даде — каза гордо Бранд. — Изглежда точно като Скаут, нали?

На Еме никак не й хареса мисълта, че Ник носи играчки на сина й, докато тя самата не може да му даде такива хубави неща.