Кони Мейсън - Страст и омраза

— Е, Еме, ще ни помогнеш ли? Или ще оставиш смъртта на Бо неотмъстена? В твоите възможности е да повлияеш сериозно върху хода на войната.

Еме разбра, че трудно може да откаже след подобни думи.

— Ще се опитам, но не мога да ти обещая нищо — изрече тя нерешително.

Устните на Гар се извиха в бавна усмивка.

— Знаех си, че ще видиш нещата така, както и аз. След като цялата тази отвратителна бъркотия приключи… е, нали знаеш, че винаги си заемала специално място в сърцето ми. Бях най-добрият приятел на Бо и ще се погрижа за тебе, както той би искал да го сторя.

Еме не си правеше никакви илюзии относно двусмисленото му обещание.

— Гар, ще помогна, ако мога, но…

— Да се срещнем тук след една седмица, Еме. В полунощ. Аз ще те чакам. Ако не можеш да ми донесеш съдържанието на папката, поне прочети съобщенията и запомни съдържанието им, както и всичко друго, което дойде за Дръмънд.

— Ще се опитам, Гар, но… — Гласът й секна, когато той внезапно се обърна и изчезна сред олюляващите се горски сенки. — Гар, почакай…

Но беше твърде късно. Сигурно беше държал коня си вързан наблизо, защото тя го чу да шумоли в храсталака. След миг настана абсолютна тишина, когато конят и ездачът му се изгубиха сред дърветата.

Еме никога не се бе чувствала толкова объркана. По принцип беше почтен човек, шпионирането противоречеше на всичко, на което я бяха учили. Но Гар го представи така, сякаш бъдещето на Юга зависеше от информацията в съобщенията, получени от Ник. Дръзко беше намекнал, че тя трябва да направи всичко във и извън границите на приличието, за да получи тази информация. С глава, натежала от ужасяващи представи какво би направил Ник, ако я хванеше да шпионира, Еме бавно тръгна по обратния път към имението. Тъкмо беше излязла на една полянка, когато към нея се насочи един самотен конник, препускащ като самия дявол.

Тя се опита да се върне обратно под закрилата на дърветата, но бесният ездач слезе от коня и се хвърли към нея още преди да беше успяла да намери къде да се скрие.

— Какво, по дяволите, правиш тук, когато изрично ти забраних да излизаш от двора?

— Аз… помислих, че си излязъл.

Ник я изгледа ядосано.

— Конят ми загуби подкова и трябваше да се върна. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Исках да набера горски плодове.

— Така ми каза и лейтенант Дил. Нарочно си го излъгала. Знаеш много добре, че не съм ти давал разрешение да ходиш сама в гората.

Еме не трепна, въпреки че долови надигащия се у него гняв.

— Помислих, че един пай ще ни дойде много добре тази вечер.

Ник хвана ръката й и силно я разтърси.

— Остави пая, Еме, не знаеш ли колко е опасно да се движиш сама из гората? Наоколо скитат дезертьори и мародери, които на бърза ръка могат да се разправят с тебе. — Зелените му очи изведнъж се присвиха подозрително и той запита: — Какво всъщност правиш тук?

Огледа се предпазливо наоколо и ръката му се стрелна към оръжието.

Еме се изчерви и с уплаха в погледа проследи накъде гледаше Ник. Горещо се замоли Гар вече да се е отдалечил достатъчно.

— Казах ти, събирах горски плодове. Пусни ме!

Той я пусна така рязко, че тя тупна на колене.

— Къде са плодовете? Въпросът му я стресна.

— Си… сигурно съм ги забравила.

— Тръгнала си в гората специално за плодове и си ги забравила?

Той я изгледа подозрително.

— Сигурно съм се разсеяла и съм си тръгнала без тях. Ще ида сега да ги взема.

— Не и без мене.

Той хвана китката й и я дръпна към гората, влачейки я покрай дървета и храсти, докато не стигнаха полянката с плодовете. Кошницата лежеше на земята, преливаща от сочни боровинки.

— Нали ти казах! — изписка триумфално Еме.

— Да, каза ми — повтори бавно Ник. Бляскавите му зелени очи като че ли проникваха до самата й сърцевина, обвиняващи, заплашителни… — Извини ме, че не ти повярвах.

Еме се изправи в целия си ръст от пет фуга и три инча.

— Сега може ли да си вървя? Трябва да започна да правя пая, ако искам да стане за довечера.

Последва напрегнато, неловко мълчание, когато двамата се втренчиха един в друг, взаимно предизвиквайки се кой ще направи първото движение.

Самообладанието на Ник се пречупи първо. Той нарочно се бе държал настрани от Еме в последните седмици, помнейки колко го мрази тя. Но не минаваше и минута, без да осъзнава ясно присъствието й и леденото й презрение. Беше забелязал разликата, която три обилни хранения на ден бяха предизвикали в тънкото й тяло, и беше благодарен, че дойде тук точно в онзи момент. Красивото й лице беше смекчило израза си. Закърпената рокля вече не висеше на раменете й като на закачалка. Сега тя предизвикателно подчертаваше извивките й. От нея се излъчваше някакво крехко сияние, каквото не беше виждал у друга жена.