Кони Мейсън - Страст и омраза

— Добре съм, Савана.

— Какво правиш тук самичка?

— Мисля… мисля, че тази стая трябва добре да се почисти.

— Защо? — изсумтя старата негърка. — Няма мебели, защо да се чисти? По-голямата част от къщата не става за живеене, само кухнята и някои спални. Освен това — прибави тя хитро, — не можеш да ме излъжеш, миличка. Нещо те тревожи. Откакто янките дойдоха тука, не си същата.

— Въобразяваш си, Савана. Ако не съм същата, откакто янките са дошли във „Високите дъбове“, то е защото не съм забравила, че именно те са виновни за смъртта на Бо.

Тъмните очи на Савана се присвиха подозрително. Нито за минута не се беше оставила Еме да я заблуди.

— Янките са тука от две седмици и досега нищо лошо не са ни направили. Не казвам, че ги харесвам, ама поне храна имаме редовно. Струва ми се, че само един янки те тревожи. Много карез гониш на капитан Дръмънд и не мога да разбера защо.

— Няма какво да разбираш, Савана — настоя Еме. — Престани да придаваш значение на омразата ми към капитан Дръмънд. Той е един арогантен негодник, който нахлу в живота ни, без да държи сметка как се чувстваме. Имението е мое, той няма работа тук.

— Хайде, миличка, защо не дойдеш с мене в кухнята да ми помогнеш да приготвя вечерята. Има няколко тлъсти заека, само чакат да ги одерем и да направим задушено. Даже видях захар и брашно, да направиш на Бранд любимите му сладки.

По-късно, докато Еме разточваше сладките за Бранд, а Савана събираше продуктите за задушеното, в двора влезе един самотен конник. Конят му беше потънал в пяна и когато слезе от седлото, краката му се подгъваха. Изглеждаше така, сякаш беше яздил бързо и продължително. Савана излезе заедно с Еме на двора тъкмо когато един от войниците привлече вниманието на Ник към новопристигналия.

— Чудя се каква ли е тая работа — каза с любопитен тон Савана, когато мъжът пъхна в ръката на Ник една кожена папка.

— Може би някакво съобщение — предположи Еме. — Питам се…

И тя сви рамене и се обърна.

Ник насочи мъжа към палатките на войниците, после бавно се запъти към къщата, стиснал папката. Еме чу как входната врата се затръшва зад него и стъпките му отекнаха по стълбите, когато той се запъти към усамотената си стая, за да се запознае със съобщението от щаба. Откакто янките бяха пристигнали във „Високите дъбове“, сега за първи път тук идваше пратеник. Макар Еме да беше любопитна, все пак не започна да гадае какво ли съдържа кожената папка. Войната беше причинила на нея и близките й невъобразима мъка и тя се справяше с това, като не обръщаше внимание на всекидневните военновременни ужаси. Това може би беше поведение на страхливка, но тя не намираше друг начин да запази здравия си разум.

На следващия ден Ник изведе патрула още призори. Еме чакаше точно такава възможност, за да наруши забраната му относно излизането извън къщата и двора. Знаеше, че горските плодове вече са узрели, и планираше да се измъкне при първа възможност, за да ги обере. Имаше още малко захар, за да направят вкусни пайове. Съобщи на Савана какво възнамерява да направи.

— Знаеш какво каза капитан Дръмънд, миличка — предупреди я Савана. — Защо не го попиташ дали може да идеш? Така няма да може нищо да каже, като научи, че си постъпила против волята му.

Еме изфуча сърдито.

— Няма да позволя на този мъж да контролира живота ми! Винаги съм брала горски плодове по това време на годината и няма сега да оставя глупавите му забрани да ми попречат! Моля те, наглеждай Бранд, докато ме няма. Ще си дойда много преди капитан Дръмънд да се върне с патрула.

Савана поклати укорително глава, наблюдавайки как Еме се отдалечава към гората, нанизала дръжката на кошницата на ръката си.

— Инат човек — измърмори тя на глас. — Най-инатливото момиче, което някога съм виждала.

— Къде отивате, госпожо Тревър?

Гласът на лейтенант Дил накара Еме да спре насред двора. Лейтенантът много се възхищаваше на дребничката руса вдовица, но беше достатъчно умен, за да разбере, че капитан Дръмънд има някакви права над близостта с нея.

— Това трябва да е очевидно, лейтенанте — отвърна мило Еме. — Отивам да бера горски плодове. Плодовите пайове ще станат прекрасен десерт за днешната вечеря.

— Така е — съгласи се лейтенант Дил. — Капитан Дръмънд даде ли позволение за вашата малка екскурзия в гората?

— Разбира се — излъга Еме. — Иначе нямаше да тръгна.

— Тогава няма да ви спирам — усмихна се Дил, заблуден от невинния поглед на лешниковите очи на Еме и милото й държание. — Ще чакам вечерята с нетърпение.