Кони Мейсън - Викинг

— Не, вече оздравях — каза тя. — Не е това.

— Искам да те любя — прошепна Торн, галейки леко с език ухото й. — Тялото ти ме иска, Фиона. Толкова време мина, а аз съм почти полудял от желание. Никога не съм допускал, че един мъж може да иска собствената си съпруга така, както аз те искам.

— Може би още си омагьосан — подразни го Фиона.

Той я изгледа и се засмя леко.

— Това състояние много ми харесва. Не ме е грижа за никакви магии или вълшебства, които можеш или не можеш да правиш. Искам те, Фиона, и това никога няма да се промени.

Той зарови лице в топлата ямка на шията й и започна да я целува и облизва пулсиращата там вена. Фиона отметна глава, за да го улесни, и усети как сетивата й започват да се изплъзват от контрол.

Този мъж й беше толкова познат, но тя усещаше, че не знае нищо за него. Беше се любила с него, беше спала до него, беше правила всякакви интимни неща, каквито жената прави с мъж, но в действителност още не го познаваше.

— Какво ще стане, когато това привличане помежду ни умре от естествена смърт?

— Дотогава ще съм твърде стар, за да ме е грижа. Да не би вече да си се уморила от мене?

— Този въпрос не е честен. Ти се разведе с мене. Ти твърдеше, че съм те омагьосала, и отказваше да признаеш детето, което носех.

— Бях глупак — каза той. — Прости ми, Фиона.

Очите й се разшириха. Не беше в характера на Торн да иска прошка; той беше твърде горд мъж, този викинг, за когото се бе омъжила.

— Не знам дали мога да ти простя.

— Опитай — прошепна той срещу устните й.

Ръцете му, топли, нежни, решителни, полека сваляха туниката и ризата й и ги захвърляха на пода. Чорапите и обувките й бързо ги последваха. После той стана и свали и своите дрехи, Фиона го загледа омаяна; дъхът й замря, виолетовите й очи станаха като стъклени при вида на най-разкошния мъж, когото бог някога беше създал.

Той беше висок, с едри кости, но по тялото му нямаше и следа от тлъстина. Раменете му бяха широки, а торсът — сякаш изтъкан от мускули. В изпъкналите жили по дългите му бедра и ръце се таеше сила. Седалището му бе стегнато и твърдо. Мъжествеността му, вече набъбнала, се издигаше застрашително нагоре към плоския му корем. Ръцете й се свиха в юмруци, когато желанието да го докосне се превърна в непоносимо мъчение.

Той коленичи пред нея.

— Толкова си красива — прошепна, омаян от тъмнокосата красавица, изтегната пред него в цялата си разкошна голота. — Освен ако ми кажеш, че любенето ми ще те нарани, че не си готова след преживяното изпитание, само това може да ми попречи да се любя с тебе.

Фиона поклати отрицателно глава. Беше готова. Искаше го. Човек не може да вика и отпраща любовта по собствено желание. Ако Торн бе искал тя да излезе от живота му, мислеше Фиона, сега нямаше да е с нея, да се грижи за нея, да й осигурява топлина, храна и безопасност. Глупачка беше, че повярва на лъжите на Брита. Но тогава всичко изглеждаше приемливо, а тя бе толкова наранена, че не можеше да мисли задълбочено.

— Няма да те спра — каза Фиона. — Не трябваше с такава готовност да вярвам на Брита и Роло. Брита още те иска, нали знаеш.

— Тя иска всеки мъж, който би се оженил за нея. За нещастие или не, но както и да го погледнеш, никой мъж няма да я вземе. Забрави тази кучка. През лятото ще отплаваме за Ман. Роло и Брита вече няма да ни се изпречват на пътя.

— Ще останеш с мене? — запита Фиона, изумена от думите му.

Торн сви вежди.

— Мислех, че го знаеш. Съпругът и съпругата трябва да живеят заедно. Твоят остров е богат и плодороден, много по-пригоден за живеене от моята родина. Климатът е мек. Там е добре за реколтата и за децата. Ще основем своя династия на Ман. Съжалявам само за едно, че ще оставим тук Туролф. Ще ми липсва.

Изведнъж от тъмните дълбини на съзнанието на Фиона се надигна видение. Тя отмести поглед от Торн и пред очите й пробягнаха мигове от бъдещето. Видя Туролф и жената, която един ден щеше да стане негова съпруга, да вървят ръка за ръка на Ман и децата им да лудуват край тях. Фиона се усмихна, докато картината се стопяваше пред очите й, защото бе видяла лицето на бъдещата съпруга на Туролф.

— На какво се усмихваш? — обърна се с любопитство Торн към нея.

— На бъдещето — отвърна Фиона и усмивката й стана още по-широка. — Няма да загубиш брат си.

— Само това ли ще кажеш?

— Достатъчно е.

— Да, повече от достатъчно. Не мога да мисля за друго освен за това, че лежиш гола в прегръдките ми, а аз още не съм в тебе.

Очите му потъмняха в полунощно синьо, когато сведе глава и зацелува гърдите й — първо едната, след това другата. Започна да гали седалището и бедрата й и да смуче зърната й, докато те не се втвърдиха в стегнати пъпки, толкова чувствителни, че от устата на Фиона се изтръгна сподавена въздишка.