Кони Мейсън - Викинг

— Защо не замина с тях? Аз мога да се грижа за себе си, не ми трябва твоята помощ.

Торн я изгледа навъсено.

— Никога няма да те оставя сама, Фиона. Ще се грижа за тебе, докато оздравееш достатъчно, за да можеш да пътуваш.

— Това ли искаш наистина, Торн? Или стоиш при мене само за да успокоиш гузната си съвест?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че се чувствам изгубен без тебе, че искам винаги да си с мене? Нищо не се е променило. Липсваше ми. Нямах търпение да се върна и да ти кажа, че те обичам, че съм бил глупак да се усъмня в тебе. Когато Роло ми каза, че си заминала с друг мъж, бях в състояние да убия някого. Съжалявам, че повярвах, че можеш да бъдеш способна на такава измама. Какво трябва да направя, за да ми простиш?

— Не съм сигурна дали изобщо мога да ти простя. Може би, ако детето ни беше оцеляло… но сега вече е много късно.

— Ще те накарам да ме обикнеш, Фиона, заклевам се.

Тя въздъхна и затвори очи. Чувстваше се съкрушена, сякаш животът й беше натрошен на парчета и стъпкан. Преди имаше поне Торн, за когото да се държи, но сега се чувстваше изоставена и изгубена. Искаше да си иде у дома, да види баща си, да се наслаждава на мекия въздух и зелените хълмове на своя приличен на украшение остров. Искаше да забрави всичката мъка, преживяна с Торн, както и цялото блаженство и да се върне към простия си живот на лечителка.

След като напразно я чака да проговори, Торн решително се отправи към огнището и внимателно извади желязното гърне от жарта. Беше го напълнил със сняг и го беше сложил да се стопи.

— Стоплих вода, ако искаш да се измиеш — каза той, оставяйки димящото гърне с вода край нея. Без да чака отговор, откопча токата на рамото й и започна да съблича туниката и ризата й.

— Мога и сама — протестира слабо Фиона.

— Остави на мене — каза Торн с твърд глас и отмести ръцете й.

Свали сръчно дрехите й и я покри с коженото й наметало. После откъсна парче от туниката й, намокри го в топлата вода и смъкна наметалото, оголвайки горната част на тялото й. Изми внимателно лицето, врата, ръцете и гърдите й. Когато свърши, я зави и отви краката и. Присви болезнено очи при вида на окървавените й бедра и с мрачна решителност пристъпи към задачата си.

— Готово — каза той, изпирайки парцала за последно. — Сега ще се погрижа да ти направя някаква закуска. Заекът, който хванах и одрах сутринта, вече ври на огъня. Усещаш ли миризмата? След като се нахраниш, можеш да си подремнеш, а аз ще ти изпера дрехите и ще ги окача да се сушат над огнището.

Наблюдавайки Торн да върши женска работа, Фиона изпита странно страхопочитание. Викингите не се славеха с домакински умения. Торн беше изключителен в много отношения, мярна се неясна мисъл в ума й, но това въпреки всичко не променяше решението, което бе взела. Той трябваше да спечели доверието й и едва тогава щеше да я умилостиви.

Торн седна при Фиона и я загледа как спи. Вцепенението, което го бе обзело при вестта, че е била продадена, вече започваше да се оттича. Тя бе претърпяла огромни страдания заради ревността на Брита и гордостта на Роло. Той едва не я бе изгубил. Загубата на детето им беше покъртителна, но ако изгубеше Фиона, това щеше да бъде последният удар. Тя щеше да бъде потресена, ако научеше колко отчаяно се нуждае той от нея, колко много я…

Обича.

Още на другия ден Фиона настоя да стане и да се разходи из колибата. Силите й укрепваха, но не беше още достатъчно здрава, за да тръгне на път. Торн изтръпна, когато забеляза на хоризонта признаци, че се надига нова буря. Уплаши се да не би снегът да ги затрупа, затова излезе, хвана няколко заека и един млад елен.

Торн знаеше, че двамата с Фиона няма да умрат от глад, докато оръжията му са при него, нито пък ще умрат от замръзване, докато имат покрив над главата и достатъчно дърва за горене. Беше благодарен на предишните обитатели на колибата за железните гърнета, както и на себе си заради своите оръжия и различните полезни неща, които предвидливо бе взел със себе си. И за торбата с билки и лекарства, която Фиона носеше. Торн не се и съмняваше, че бързото й възстановяване се дължи на билките, накиснати в гореща вода, които тя пиеше по три пъти на ден.

Свирепа и безмилостна, очакваната буря се разрази на следващия ден. Зави вятър, ледени парченца се заудряха със страшна сила в стените на колибата. От време на време на Торн му се струваше, че виелицата ще ги отнесе. Но им беше учудващо топло и уютно, сгушени един до друг пред пламтящия огън, увити в кожените си наметала. Имаха достатъчно храна, която щеше да им стигне за няколко дни, и Торн се чувстваше странно спокоен. Нямаше друг човек освен Фиона, с когото би искал да бъде затрупан от снежна виелица.