Кони Мейсън - Викинг

— Ако времето се задържи така, имаме шанс да ги настигнем най-късно утре — разсъди Торн и погледна към ниско надвисналото небе. — Не ми харесва. Преди да се стъмни, ще завали сняг.

Тревогата на Арен беше почти осезаема.

— Ние вървим два пъти по-бързо от жените. Те може да потърсят подслон по-рано, заради наближаващата буря.

Преди да беше довършил думите си, едри парцали сняг започнаха да се сипят на главите им. Те се спогледаха загрижено и потеглиха с бърз ход.

Двамата мъже бяха в превъзходна физическа форма, извънредно силни и издръжливи. За късо време изминаха забележително голямо разстояние. Но надвечер снегът се засили и Торн разбра, че трябва да потърсят подслон за през нощта или да загинат в надигащата се буря.

Вторият ден от пътуването беше труден за жените. Лекият снеговалеж бе затруднил придвижването им, а Фиона бе започнала да показва признаци на умора, въпреки че често спираха да си починат. Още от предния ден не преставаше да я измъчва една постоянна, тъпа болка в кръста. С наближаването на нощта те забелязаха изоставена колиба, сгушена сред китка дървета, Фиона бе така доволна, че отправи към небето кратка благодарствена молитва. Нещо ставаше в тялото й и тя разбра, че повече не може да върви.

— Виж, Фиона, до вратата има куп дърва — забеляза възбудено Тайра. — А аз имам в джоба си кремък.

— Сигурна съм, че собствениците няма да имат нищо против — предположи Фиона. — Пак ще има буря. Слава на бога, че няма да прекараме нощта на открито.

Колибката наистина беше изоставена. В малката постройка имаше също такова малко огнище, две груби пейки, подпрени до стената, в единия ъгъл се виждаше купчина слама, която служеше за постеля, и две обърнати ръждясали железни гърнета край огнището. Нямаше нищо друго, но и това беше достатъчно.

Тайра внесе наръч дърва и запали огън със стиска слама. Тя пламна веднага и след миг малки пламъчета започнаха да ближат цепениците. Когато огънят се разгоря, двете жени хапнаха малко от припасите в торбите и легнаха в сламата, увивайки се с наметките си, за да им бъде по-топло. Заспаха бързо, въпреки ранния час.

След няколко часа остра болка разбуди Фиона от дълбокия й сън. Тайра също се събуди, стресната от виковете й.

— Какво има, Фиона? Бебето ли?

— О, господи — изхлипа Фиона. — Бебето ми! Горкото бебе!

Арен първи забеляза тънката струйка дим, издигаща се сред купчинката натежали от снега дървета. Снегът валеше така силно, че видяха колибата едва когато Арен зърна дима от комина й.

— Ще помолим за подслон — каза Торн и тръгна към постройката. — Трябва да са някои бедни хора, ако се съди по състоянието на къщата им. Може да нямат храна да ни предложат, но поне огънят ще ни сгрее костите.

— Прав си — съгласи се Арен, увивайки се по-плътно в коженото си наметало. — Може да са виждали Фиона и Тайра. Досега трябваше да сме ги настигнали. Ние вървим ужасно бързо и наваксахме доста време. Нали не вярваш…

— Не! Дори не си го помисляй! Утре ще ги намерим. Може би са потърсили подслон при някой друг фермер.

Стъпвайки на прага, Торн чу писък, последван от глухи хлипове. Не си даде труд да почука, дръпна връвта на резето и отвори вратата.

Фиона всеки момент щеше да припадне от мъка. Бе изгубила бебето. Толкова мъничко, че дори не се бе оформило в утробата й. Режещата болка и кръвта, потекла по бедрата й, бяха достатъчни, за да разбере, че е пометнала. Викът, изтръгнал се от устата й, бе протест против жестокото наказание на природата. Хълцането й бе неудържимо и сърцераздирателно. Бебето й, скъпоценното й дете, детето на Торн, вече го нямаше.

Вратата изведнъж се отвори рязко и в колибата нахлуха две засипани със сняг привидения. Тайра изпищя и се хвърли върху господарката си, за да я запази.

Торн отърси снега от наметалото и свали качулката от главата си. В първия момент Тайра не можа да го познае заради наболата тридневна брада.

— Моля ви, добри господари, не ни закачайте. Господарката ми току-що загуби бебето си.

Арен пристъпи напред.

— Тайра, аз съм, Арен. Това е Торн. Тръгнахме да ви търсим.

— Арен? — Тайра изглеждаше смаяна и объркана. — О, Арен! Слава на бога, че дойдохте.

Торн вече беше коленичил до Фиона, гледайки с ужас окървавените й поли и бледото й лице. Очите й бяха затворени и той веднага си помисли най-лошото. Кръвта замръзна във вените му, лицето му пребледня като на смъртник.

— Один да ми е на помощ, тя е мъртва!

— Не, господарю Торн, само е заспала — успокои го Тайра. — Тя току-що изгуби детето ти и е изтощена. — Видя, че на лицето на Торн се изписа гняв. — Какво очакваше? Продаде съпругата си и нероденото си дете на роботърговец, без да помислиш за здравето и живота й. Тя те обичаше, а ти я предаде.