Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Емили седеше пред огледалото и решеше дългите черни коси на перуката си. Прилепваше към главата й, но това беше добре. За разлика от другата, която си бе купила, тази изглеждаше естествено. И освен това напомняше как изглеждаше тя някога, преди дванайсет години, когато беше на седемнайсет.

На седемнайсет. Не беше минало много време според мерките на този свят, ала на нея й се струваше, че е било в някой друг живот. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Черно-бяло. Тогава знаеше мястото си в света, знаеше и какво иска. Беше срещнала Бент Гезел, бе станала неговата жена, вярна само на него, споделяща идеалите му — онези мечти за един по-добър и по-чист свят. Свят без нива, свободен от омраза и корупция. Това видение я крепеше осем години. Но после Гезел бе съблазнен — спечелен от идеята, която Де Вор беше посял в главата му.

Видението бе умряло. И все пак Де Вор я беше спасил. След провала в Бремен точно Де Вор дойде при нея и й предложи нова самоличност и паспорт за нов живот — същия този живот, който тя водеше през последните двайсет и един месеца.

Да, но какво беше направила през това време? Какво бе постигнала? Нищо — това беше отговорът. Вече почти две години си седеше така, служеше на естествените си врагове и не правеше нищо за каузата, в която някога беше вярвала.

Значи може би беше време да започне отново. Да слезе надолу по нивата и отново да започне организацията.

Изправи се и огледа малката стаичка. Бе стегнала багажа си, якето преметнато прилежно отгоре. До него на леглото лежеше втората карта за самоличност, която й беше дал Де Вор. Наведе се, взе я и разгледа мъничката снимка вътре. „Рейчъл де Валериан — пишеше там. — Инженер по поддръжката.“

Усмихна се. Дори и Мах не знаеше нищо за това. Само Де Вор. А той, ако можеше да се вярва на Мах, беше мъртъв, а черепът му — разбит на парченца от човека на танга, от Кар.

Само че тя не вярваше. Доколкото го познаваше, той нямаше да се остави да го хванат толкова лесно. Не. Той беше някъде там, отвън. Чакаше. Протакаше.

Ами Майкъл?

Въздъхна. Беше изпратила бележката по куриера преди повече от три часа. Със сигурност вече я беше прочел. Всъщност през последните няколко часа тя го чакаше да се обади. Но нищо. Беше точно както тя си го мислеше — както го бе написала в писмото: той е твърде притеснен за други неща, за да разбере какво й е причинил. Твърде обвързан с бизнеса на баща си. Известно време си бе мислила, че се е излекувал, променил се е и е свободен да следва собствения си път в живота, но бе сгрешила. Посещението на Кенеди й бе отворило очите.

Да, а новината, че е отишъл при баща си — да моли за прошка и пак да стане негов „син“ — беше голям удар за нея. Той я бе пробудил за реалността. Беше се забавила твърде много. Бе се оставила любовта да я заслепи. Е, сега беше разбрала. Нямаше смисъл да чака Майкъл Левър. Не си струваше да разчита на който и да било мъж. Не беше ли вече минала веднъж този урок в живота си — с Гезел?

Въпреки това някакъв инстинкт я задържаше тук и я караше да го чака да се обади, да почука на вратата й и да й каже, че онова е било грешка. Че й е казал истината. Че той наистина се е променил.

Че я обича.

— Десет минути — прошепна тя и погледна таймера на китката си. Още десет минути и тръгва.

Мушна картата във вътрешния джоб на якето си, после пак застана пред огледалото, внимателно свали перуката и я прибра в контейнера.

Вече беше потвърдила полета си под името Мери Дженингс — щеше да вземе ракета до Западния бряг и после — бързата линия на юг. Там, сред гъмжилото по Долните нива на бившето Мексико, щеше да смени самоличността си. Да започне отново. Като Рейчъл де Валериан.

Огледа се нервно и си припомни всичко, което бе свършила през последните няколко часа. Беше платила всички сметки за три месеца напред, бе уредила всичко. Щеше да липсва само на Майкъл. А може би нямаше.

Затвори очи — искаше, надяваше се въпреки разума си той да се обади в този късен час и да оправи нещата помежду им. Просто да влезе през вратата, да я прегърне и…

Някой захлопа по външната врата — така изведнъж, че тя подскочи.

Майкъл…

Приближи се и застана до вратата — опитваше се да се успокои, но пулсът й беше трескав, сърцето бумтеше в гърдите й. Щом хлопането се чу отново, тя извика със слаб глас — едва се владееше:

— Кой е?

— Аз съм! Брин!

Брин? И тогава разбра. Беше Брин Кустоу, партньорът на Майкъл.