Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тя се извърна и го освободи от погледа си. Но думите й го бяха пронизали. Той се взря в треперещите си ръце.

— Имаш го — погледна я в очите. — Всичко е твое — и се разсмя притеснено. — Мисля, че те искам от първия миг, в който те видях. Очите ти…

Тя се извърна изненадана.

— Значи не съм била само аз? И ти си го почувствал?

— Да… — той се умълча; след това добави тихо: — Обичам те, Джелка Толонен. От първия миг.

— Обичаш ме? — тя се разсмя смаяно. — Знаеш ли, аз си мислех, че всичко е свършило. Че вече нищичко не може да ме трогне. Мислех си…

Той отново потрепери, но този път тя отиде до него, коленичи и го хвана за ръцете.

— Виждаш ли, не очаквах нищичко. Мислех си, че вече нищо не може да се случи с мене. Бях сгодена за Ханс Еберт, разбира се, но… ами сякаш живеех вътре в някаква черупка, в магически театър, където всичко се случва само привидно и никога не става нищо истинско. Мислех си, че друго не ме и очаква. И тогава те видях…

Той се извърна към нея и срещна погледа й. Все едно гледаше в небето. Усещаше мрачните дълбини отвъд синьото и изведнъж си спомни видението — онази огромна паяжина от ярка светлина, която се разстилаше през повърхността на очите й в мрака отвъд.

— Ами баща ти?

Тя се извърна, после отново го погледна.

— Татко ли…? — поклати глава; зад това едва забележимо движение се криеше истинска мъка. — Той всъщност е много сладък. Не мога да ти опиша колко…

Той кимна. Сам беше видял колко безумно Толонен обичаше дъщеря си.

— И все пак?

— Ами той просто не може да види разликата. За него всичко е политика. Сделки. Кой важи и кой не важи. И зад всичко — смърт. Обичам го, но…

Той разбра колко много й струва това „но“ и докосна устните й с пръст, за да не говори повече. Тя му се усмихна благодарно и леко, нежно целуна пръстите му. Това беше прелюдия към истинската целувка. Първата им целувка. Той се отдръпна смаян, с разширени очи и забеляза, че смайването му се отразява в съвършените й синьо-черни зеници.

— Красив си — пръстите й докоснаха бузата му. — Толкова тъмен и съвършен.

Той тихичко се разсмя.

— А ти си луда. Абсолютно луда.

Тя кимна, но очите й бяха изпълнени със същата онази яростна решителност, която беше забелязал и преди.

— Може би. Но ще се боря с всички Отгоре, за да те имам.

Двамата мъже стояха пред вратата и чакаха да ги приемат. Сучек се обърна и прочете табелата на стената: „Ниво 186 — пишеше там. — Район Север 2, кантон Дюселдорф“. Огледа се — опитваше се да схване какво правят в момента, защо са дошли тук, ала нямаше как. Толкова високо по нивата Седмината все още здраво контролираха всичко. Всичко беше чистичко и спретнато. Сякаш хаосът на Долните нива беше само сън и не съществуваше нищо друго освен това.

За известно време Сучек се загледа в краката си — опитваше се да си представи нивата под него, пласт след пласт; да си представи всички онези хора — млади и стари, хан и хун мао — които я бутаха някак си в претъпканите, израждащи се пластове на Града. Притиснат, разбит, отчаян живот. Досега не се беше замислял — не и преди да започне да пътува между нивата по работите на Леман — но сега това не му излизаше от ума. Беше видял Града отвън; бе се изкачил по нивата, бе разбрал какво има на Горните нива и знаеше — убеден както никога досега — че това не трябва да е така. Трябваше да има и по-добър порядък.

Погледна Леман и забеляза колко търпеливо чака; как небрежно държи манерката, сякаш вътре няма нищо ценно. И все пак трима души бяха умрели — без да броят жената с детето — за да се сдобият със съдържанието й.

Споменът го накара да трепне. Но точно тогава вратата се отвори и на прага се показа дребничък хан с момчешки вид, облечен в черно пау от коприна. Усмихна се и протегна за поздрав двете си ръце към Леман. Мънички златни ръце, като ръцете на механична играчка. Главата му беше обръсната, точно зад лявото му ухо имаше едва забележим белег като кесия — явно имаше жици в главата. Парфюмът му бе сладък, но под него се долавяше силен мирис на химикали.

— Фен Лу-ма — обърна се към него Леман, без да обърне внимание на протегнатите ръце.

Мъжът хан сви рамене, после мина зад тях, огледа коридора и чак тогава ги въведе вътре.

— Подранил си — Фен нервно се заигра с мъничките лещи, които висяха като колие от фини стъклени висулки по врата и раменете му. — Не ви очаквахме преди четири.

Поведе го по тесен, неосветен коридор, който ги изведе в ярко осветена, претъпкана работилница. Стените бяха покрити с цели редове малки прозрачни кутии, а най-близките маси бяха отрупани с инструменти за дисекция, блюда с култури, купове тънки, подвързани с тел папки и странни, прилични на паяци машини. Четирима хан — младежи с изпити лица и недохранен вид — вдигнаха очи иззад високите бюра в дъното на залата, после бързо се върнаха към работата си; фините посребрени инструменти проблясваха в ръцете им. Въздухът беше изпълнен с остър, почти тръпчив мирис на химикали — същият, който се долавяше под парфюма на Фен. Нещо повече — беше студено, изненадващо студено след топлите външни коридори, ала това трябваше да се очаква. Сучек внимателно се огледа — беше учуден, че намира подобно нещо тук. Преди само беше правил догадки, но сега знаеше със сигурност. Това беше работилница за лещи.