Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Обърна се и погледна Леман. Търсеше още нещо — последното парче от мозайката. На пръв поглед нямаше смисъл да се качват чак тук горе заради някаква си работилница за лещи. Не, ако на Леман му трябваше работилница за лещи, под Мрежата ги имаше много; щяха да му свършат същата работа и да му поискат само една десета от цената тук, на това ниво — така че защо ли бяха дошли дотук? Но щом се замисли, започна да схваща. Беше свързано с убийството. Леман беше навлязъл в прекалено големи подробности при подбора на жертвите. Сучек беше чел досиетата, които му бе дал Леман. Освен физическото съответствие, Леман се бе престарал да се увери, че всички те, дори жененият техник, нямат разклонени фамилии. Това, разбира се, означаваше, че няма кой да жали за тях. Никой няма да задава странни въпроси. След това да подкупиш чиновник и да фалшифицираш официалното досие беше най-простата работа — и официално тези хора уж бяха още живи.

Което, естествено, беше нужно, щом Леман смяташе да използва очите им. Защото колкото и добро копие да направеха на ретината им, никой, дори и пазач от Плантациите, не би пуснал мъртвец да мине през пункта.

Анонимност, това търсеше Леман. Точно затова беше подбирал жертвите си толкова внимателно; затова бе предпочел да дойде тук, вместо да се довери на съмнителната „гаранция“ на някоя работилница в Мрежата. Да, беше чувал историите как разни босове на тон купуват информация за съперниците си, после ги проследяват и излавят.

Но Леман беше твърде хитър, за да го допусне. Точно затова по-късно бяха прерязали гърлото на чиновника в архива; точно затова бе усмирил колегите си с анонимни „подаръци“.

Гледаше как Леман се пазари с мъжа, а след това му подаде четири големи кредитни чипа с тлъсти цифри на тях, и контейнера. Мъжът хан отнесе контейнера до най-близката маса, седна, отвинти капака и изсипа замразените очи в стерилизирано студено блюдо. Заопипва ги леко с мъничките си златни пръстчета, като вдигаше всяко подред и го оглеждаше на светлината. После погледна към Леман доволен.

— Хубави са. Уврежданията са към два, най-много три процента. Със сигурност нищо, което не бих могъл да поправя. Случайно да разполагаш с оригиналните отпечатъци на ретината?

Леман извади папките с копията от вътрешния джоб на туниката си и му ги подаде. Всичко, свързано с имена и адреси, беше изтрито. Леман отново се бе постарал онзи да не разбере повече, отколкото трябва.

Сучек забеляза как мъжът присви очи, докато преглеждаше папките, щом забеляза изтритото. След това ги върна на Леман.

— Трябваше да ти взема повече.

Леман го погледна равнодушно.

— Мога да ги отнеса и другаде, щом така искаш, Фен Лу-ма. Например на Жълтия. Или на твоя приятел Май Ли-вен. Може би трябва да…

Мъжът хан се втренчи в Леман, после сведе очи.

— За кога ти трябват?

— За утре.

Последва мълчание.

— Добре. Сам ли ще дойдеш?

— Не. Ще дойде моят човек.

— Но ти трябва…

Леман се надвеси заплашително над масата.

— Знам какво трябва, ши Фен, но аз съм човек зает. Освен това и преди съм носил лещи. Не ми трябва помощта ти да си ги сложа. Просто си свърши работата и всичко е тип-топ, става ли?

Мъжът хан го изгледа замислено, след което кимна.

— Значи утре. След десет.

Но Сучек усети какво огромно любопитство се крие зад тези думи и разбра, без да има нужда някой да му го казва, че ще трябва да убие този човек.

Брин Кустоу стоеше на прага на претъпкания клуб и се оглеждаше нервно, докато клиентите се бутаха с лакти наоколо. Тук, толкова ниско надолу по нивата, беше опасно и той не би дошъл сам, но точно сега нещата не бяха нормални. Майкъл беше някъде тук, долу.

Кустоу присви очи — опитваше се да различи лицата в дългата, лошо осветена стая, но беше трудно. Тази вечер „Сляпото око“ бе претъпкано, а от големите тонколони по ъглите се разнасяше оглушителен шум. Това беше та — „бийт“; музиката на низините. Кустоу смръщи лице и огледа претъпканите маси за някоя позната физиономия, но тук посетителите бяха главно хан . Грозни ситни копеленца. Бегачи на тон и дребни престъпници, без съмнение. Той изпружи врат и един едър хан с нос като картоф директно се тропоса пред него.

— К’во търсиш бе, мутро?

— Един приятел — кресна Брин, като се опитваше да говори с що-годе нормален тон. — Търся един приятел. Един такъв едър. С къса руса коса.

Мъжът го изгледа кръвнишки, после се извърна и посочи навътре. Една лампичка в дъното на бара мъждукаше на пресекулки. Под нея на претъпкана игрална маса се беше пльоснал по лице висок хун мао . И от двете му страни хан нервно следяха преобръщащите се зарове, без да им пука за него.