Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Ти няма ли да си вземеш?

— Аз… — тя се разсмя засрамено; усети колко неловко и глупаво изглежда в този момент, но той като че ли не го забелязваше. Просто си стоеше и се усмихваше, подканваше я с ръка и чакаше тя да отиде при него.

Тя се приближи и го хвана за ръката — движението беше толкова леко, толкова естествено, че сякаш цял живот го беше правила. Но допирът на дланта му я развълнува толкова дълбоко, че тя потрепери и погледна надолу, към сплетените им пръсти. Вдигна очи — той я гледаше.

Тя се намръщи — изведнъж забеляза колко крехък и дребен е до нея, как ръката й обгръща неговата; силните й, изящни пръсти бяха по-дебели от неговите. Като майка с дете.

Лицето му сега беше сериозно, не се усмихваше, продължаваше да я гледа въпросително. После неочаквано вдигна ръката й към устните си и я целуна — докосна я лекичко с устни и я пусна. Тя отново трепна, след това бързо се извърна; изпълни я някакво сладко, ала болезнено чувство, толкова силно, че го усещаше физически. И щом се обърна, си спомни съня. Виждаше го ясно онова дребно, тъмно същество с очи като въглени, чиято мокра, тъмна кожа блестеше с вътрешна светлина. Виждаше го как излиза от мрака на напуканата, покрита с белези земя и вдига огледалото към кулата. Видя го и нададе тихичък вик, сякаш я заболя. Но всъщност извика, защото го беше разпознала.

Пак се обърна към него. Той я гледаше угрижено.

— Добре ли си?

Тя се опита да каже нещо, но точно тогава в коридора се разнесе шум. Ким продължаваше да я гледа объркано — не разбираше откъде се е появила изведнъж тази болка, това напрежение в погледа й.

— Аз… — започна тя, но не можа да каже нищо друго. Това беше той . Сега, когато сънят се бе върнал, беше разбрала. Видя как очите му пронизваха и нея до кости, и мрака отвъд. Видя го и разбра — точно когато прислужницата влезе в стаята — че това е нейната съдба. Този мъж, който приличаше на дете. Това свирепо, нежно същество.

— Джелка? — той я гледаше неразбиращо. — Добре ли си?

Тя си пое въздух и кимна.

— Аз… Добре съм — но й се виеше свят, усещаше едновременно и леден студ, и огнен пек, сякаш изведнъж я беше връхлетяла треска. Насили се да се успокои, погледна прислужницата си и се усмихна, сякаш да й вдъхне увереност.

— Ще останете ли за вечеря, ши Уард?

— Ако вие желаете.

Тя кимна.

— Аз… трябва да вървя — беше забила поглед в земята. — Но моля ви, чувствайте се като у дома си. Прислужницата ми… прислужницата ми ще се погрижи за вас — след това го погледна отново, обърна се и излезе.

И после, докато лежеше в леглото и си мислеше за станалото, го видя в друга светлина: не мъжа и не онова създание от съня, а двамата преплетени, слети един с друг. И изведнъж — толкова ясно, че се изненада — осъзна, че го желае.

След три часа Ким седеше в кабинета на маршала и я слушаше. Джелка стоеше в другия край на стаята, до огромния прозорец-стена, втренчена в изкуствените дълбини на страната Калевала, възсъздадена от миналото. Копнежът, изписан на лицето й, сякаш отразяваше светлината в онази, другата страна. Тя говореше, а той я слушаше приведен, като изпаднал в транс, и попиваше всяка нейна дума.

— Не можеш да си помогнеш сам и това е най-лошото. Все едно постоянно предаваш сам себе си. Не чувстваш нищо, ала продължаваш да се усмихваш, да приказваш, да се смееш, само за да запълниш вакуума, да скриеш празнотата в себе си — погледна го. — Или поне така беше преди — разсмя се с леко вирната брадичка и оголи идеалните си зъби.

На Ким му секна дъхът от красотата на това дребно движение. Тя беше излязла сякаш от някой сън — такава висока, стройна и хубава.

— А пък другите като че ли изобщо не забелязват какво става. Сякаш са мъртви за всичко. Искам да кажа, може би те наистина не правят разлика между това и истинския живот. Не знам… — тя сви рамене и очите й изведнъж се изпълниха с болка. — Но на мене ми се струва, че в тях има някакъв фалш, някакъв неотстраним недъг . Като че ли Градът ги е погълнал. Изял ги е заедно с душите им. И въпреки това те май са щастливи. Сякаш наистина не им е необходимо нищо повече.

Обърна се с лице към него. Погледът й беше изпълнен с яростна решителност.

— Тук е така, Ким. Жив си, а все едно си мъртъв. Ала щом те видях, веднага разбрах, че ти си различен — тя потрепери; лицето й се сгърчи от болка. — Разбираш ли какво ти казвам? Не е заради ръста ти. Не е дори това, с което се занимаваш — талантът, който баща ми цени толкова високо. Просто… ти самият. Ти си по-различен от всички останали. И аз го искам. Толкова много го искам, че ме боли при мисълта, че може и да не го получа…