Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Трябваше да те видя, татко. Да поговоря с тебе. Това между нас… — поколеба се. Беше му трудно да произнесе думите. После вдигна глава и погледна баща си в очите. — Искам да се помирим, татко.

За миг старият Левър остана неподвижен, мълчалив като издялан от гранит, след това се извърна рязко и напрегнато се изсмя. Презрителен, унизителен смях.

— Значи в края на краищата ще се ожениш за Луиза Джонстън?

— Да се женя за нея…?! — младежът съвсем се обърка. Погледна колебливо останалите, после пристъпи към баща си. — Но това без съмнение вече е зад нас, татко? Аз ти говоря за бъдещето. За това пак да съм твой син, твоя десница…

— Моя десница! — старият Левър се врътна на място. Лицето му погрозня. Само един негов гневен поглед беше достатъчен синът му отново да се дръпне зад прага. — Как пък не… Върви си играй с приятелчетата си мечтатели, момченце. Върви да чукаш курвите си от долните нива. Аз нямам нищо общо с тебе, момченце. Съвсем нищо!

Отначало младежът не каза нищо. След това се оттегли с отмерен поклон — поклон, който свидетелстваше за невероятен самоконтрол.

— Така да е тогава — изрече тихо и се обърна. — Така да е.

Но Марли беше забелязал гнева и объркването по лицето на младежа в първия миг и разбра, че е бил свидетел на окончателното скъсване. Който и да беше прав или неправ — а Левър със сигурност беше прав да настоява синът му да му се подчинява, — нямаше никакво съмнение, че старецът бе унижил сина си нарочно, като му бе говорил по този начин пред хора, които не принадлежаха към рода им. Обърна се и погледна към Левър — очакваше чертите му да са запазили онзи същия суров, безмилостен израз, но за свое учудване забеляза там не гняв, а съжаление и под всичко това — болка, толкова дълбока, толкова всеобхватна, че в един момент заплашваше да погълне стареца.

Така беше само за кратък миг, в който той не бе успял да се скрие, а после сякаш се затръшна стоманена врата и всичко изчезна.

— Е, чун цу — и Левър прочисти гърло. — Както казвах…

Докато Милн разпитваше чиновника на гишето, Рос оглеждаше стените и мебелировката на архива, сякаш те биха могли да му подскажат нещо.

Мястото беше мръсно и опърпано; по пода целия в петна от плюнки, се въргаляха празни чаши и смачкани хартии, а по стените бяха окачени скъсани, избелели плакати, целите изподраскани с лозунги и графити, като доминираше един символ — прост черен отпечатък на ръка.

— Кои са тия? — Рос се наведе над седналия на пейката възрастен хан . — Популярни ли са тук, в Атланта? — но старецът продължи да гледа през него, като че ли той не беше там.

— Сигурно са терористи — измърмори Рос, изправи се и се огледа отново. Не че имаше кой знае какво за гледане на подобно място. И без това напоследък ги имаше под път и над път.

Върна се и застана до Милн на гишето. Младият чиновник хан говореше въодушевено на Милн на мандарин и с пръст следеше отворената страница на една от големите официални книги с данни.

— Е, какво? — прошепна Рос. — Има ли нещо?

Чиновникът погледна към Рос, дръпна пръста си и затвори книгата с трясък.

— Това е — рече на английски със запъване. — Друго няма.

— Майната му — тихо изруга Милн. — Голям късмет.

— Какъв е проблемът?

Милн нервно извърна поглед.

— Преди три години на палубата избухнал пожар. Всички местни досиета били унищожени. Копията също — при друг пожар. Самата палуба е била разчистена. И заселена наново, с нови хора. Оттогава възстановяват данните, но не разполагат кой знае с какво. Само с онова, което вече видяхме.

Рос сведе поглед.

— Хммм… Съвпадение, а? Искам да кажа, кога за последен път си чул за нещо подобно? За два пожара?

— Не е невъзможно. Пожари стават.

— Може би. Но тая работа е твърде чистичка, не мислиш ли? Така де, ако искаш да вкараш агент — какъв по-добър начин?

— И според тебе е станало точно това? Смяташ, че Мери Дженингс е агент на някой от враговете на Левър?

— А ти не смяташ ли така?

Милн се поколеба, после неохотно кимна.

— Прав си. Значи ето какво правим. Откриваме къде са преместили оцелелите от пожара, след това отиваме там и си говорим с някои от тях. Да разберем какво си спомнят за нашата приятелка Мери Дженингс. Ако изобщо си спомнят нещо, де — Рос отново се обърна към гишето, стиснал между палеца и показалеца си банкнота от петдесет юана.

— И после?

Рос погледна партньора си и се усмихна.

— После ще направим онова, което трябваше да направим още в самото начало. Правим проверка на лицето на нашата приятелка. Не само тук, в Северна Америка, но и във всичките седем Града — разсмя се. — Крайно време е да разберем коя всъщност е тази Мери Дженингс.