Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Но го имаше и това. Простата светлина на радостта срещу мрака на времето. Радостта от докосването на жена, от прегръдката на дете, от смеха на обичан приятел. Тези прости неща, макар и да изглеждаха толкова леки на Големите везни, уравновесяваха стотици смърти, хиляди жестоки удари. Пера и желязо. Радост и скръб. Равновесие.

Ли Юан се засмя тихо, после вдигна поглед — изведнъж бе забелязал, че прислужничките са приключили и сега стоят срещу него и го чакат.

— Чие хсия… — казаха в един глас и му се поклониха ниско. Усмивките им издаваха колко се радват и те на тези мигове насаме с него.

— Елате — той се изправи и протегна ръце към тях. — Хсиян Хе. Юе Хуи. Елате, мои малки цветчета. Елате и се погрижете за мене.

Толонен го очакваше в кабинета му на вратата към източната градина. Докато се обръщаше към господаря си, златната му ръка проблесна на слънцето.

— Чие хсия — старецът се поклони ниско. — Простете, ако съм подранил.

Ли Юан поклати глава и се засмя.

— Съвсем не си подранил, стари приятелю. Вината е моя. Твърде много се забавих в банята тази сутрин и сега всичко закъснява.

— Тогава ще бъда кратък, чие хсия , и ще говоря направо по същество. Помолихте ме да подложа откритието си на проверка и анализ. Е, вече разполагам с предварителните данни и те са много обезпокоителни. Наистина много обезпокоителни.

Ли Юан погледна и видя папката на бюрото си.

— Това ли са, Кнут?

— Да, чие хсия .

Ли Юан се загледа в маршала, след това мина зад бюрото си и седна. Придърпа папката към себе си и я отвори. Най-отгоре имаше снимка на онова, което бе видял при последното посещение на Толонен. Онова, което той бе докарал от Северна Америка. На снимката изглеждаше като гигантски лешник, колкото детско юмруче. Щом го погледна, Ли Юан си спомни мириса му, сухата му пикантна сладост.

Това беше мозък. Изкуствен мозък. По-малък и не толкова сложен като човешкия, но въпреки всичко чудо. В много отношения приличаше на мозъците, произвеждани от „ДженСин“ за най-висшите им модели, ала беше по-различен. Мозъците на „ДженСин“ бяха ограничени, създадени на базата на съществуващ генетичен материал, отглеждани години наред с много усилия във вани с хранителен разтвор. Но този мозък тук беше произведен. Проектиран и направен като машина. Жива машина.

Когато го бе видял за първи път преди седмица, изобщо не се бе впечатлил. Това нещо беше отдавна мъртво — единственият от петте броя, оцелял в контейнера. Но записките от експеримента — малка библиотека от компютърни файлове — се бяха запазили недокоснати. Въз основа на тях през последната седмица Толонен възстановяваше част по част станалото. И сега, докато четеше доклада му, Ли Юан усети, че го полазват студени тръпки.

— Куан Ин! — възкликна и погледна към Толонен. — Какво те наведе на тези мисли?

Старецът се поклони вдървено.

— Пропуски в досието, чие хсия . Разни неща, които нямаха смисъл. Прекален преразход на основни материали например. Процентът беше много по-висок от предните години, затова се поразрових малко, открих къде изпращат „отпадъците“ и проследих нишката. Както и подозирах, продаваха ги евтино, а с парите финансираха малък научноизследователски център в далечния юг. И там го намерих. Недокоснат. Стаята беше запечатана.

— Грешка, не смяташ ли?

Толонен поклати глава.

— Просто извадихме късмет. Мисля, че каквото и да е било, то е било почти готово да тръгне. И не е тръгнало само защото ги изпреварихме и ударихме първи.

Ли Юан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнете датите на последните изследователски записи. Всичките са от късната есен на 2007 година. Това е важното. Означава, че това нещо се е готвело да даде плод по същото време, когато се разправяхме с Ханс Еберт и Де Вор. Ако съм прав, озаптили сме ги, преди да успеят да използват някое от тези неща.

— Разбрах. Мислиш, че това е дело на Ханс Еберт?

Толонен изсумтя.

— Сигурен съм. Не само че редица документи носят инициалите му, но и цялата работа напомня на извратените му планове. И като казах това — смятам, че той е правил тези неща за Де Вор. Може би дори по инструкции на Де Вор. От документите, които открихме, се вижда, че са се готвели да ги изпратят на Марс.

— На Марс ли? — Ли Юан се изправи и бавно се приближи до прозореца. — Защо точно на Марс?

Толонен се извърна и погледна младия танг.

— Не съм много сигурен, чие хсия , но съм убеден, че това има нещо общо с онези „копия“, които пристигнаха от Марс по онова време.