Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Ким се блещеше със зяпнала уста. Това не го знаеше.

Сведе поглед, засрамен изведнъж. Онзи, първия път, когато я беше видял — когато тя бе дошла с баща си на посещение на проекта „Жица в главата“ — той я беше гледал с благоговение, като богиня. Никога, дори и в най-лудите си мечти, не бе предполагал, че тя го е запомнила. Но тя го беше запомнила. Нещо повече — беше ги накарала да го търсят.

Ким погледна ръката си. Все още усещаше нежната топлина, здравия, ала същевременно и приятен натиск на дланта й върху неговата и потръпна, отново изненадан от силата, която бе почувствал. И когато вдигна поглед, забеляза, че тя продължава да го гледа със странно напрежение в яркосините си очи.

Папката лежеше на бюрото до него. За миг и двамата я бяха забравили, но сега Толонен му я посочи.

— Вземи я със себе си, Ким. И я прегледай внимателно. Не е задължително да отговаряш веднага. Към края на седмицата…

Ким се вгледа в папката, после импулсивно отговори на стареца:

— Не ми трябва чак толкова много време. Утре ще ви отговоря — усмихна се. — Каквото и да иска Ли Юан, ще го направя. Ако мога …

При тези думи Толонен се разсмя и сякаш за да включи и дъщеря си в шегата, обясни:

— Нашият Ким е физик. Експертите ни твърдят, че е най-добрият — нищо, че е толкова млад. Може би най-добрият, който някога сме имали.

Сега Ким забеляза как тя го погледна, после пак погледна към баща си, сякаш й беше трудно да възприеме думите. И наистина, на Ким, който сега седеше там и я гледаше, нищо не му се струваше по-необяснимо от факта, че хора като Толонен и Ли Юан имат нужда от него, виждат в него нещо, което не могат да намерят другаде, и използват думи като „най-добрият“. На онази негова част, която принадлежеше на Глината — която се бе издигнала дотук от мрака под Града — това й се струваше абсурдно. И когато това момиче, толкова красиво, че изглеждаше някак нереално, присви очи и го попита вярно ли е, че бил най-добрият, той можа само да се засмее, да кимне и да гледа как лицето й бавно се променя и как накрая отразява собствената му веселост, породена от това, колко абсурдно е всичко.

— „Ако мога“… — промърмори си Толонен, след това пак се разсмя. Но Ким не го чу. Продължаваше втренчено да гледа момичето — забеляза как тя отмести поглед от него, после пак го погледна. Нещо странно ставаше с лицето й.

Погледна към папката и кимна. Но жестът му нямаше нищо общо с онова, което се намираше в нея. Нямаше нищо общо нито с физиката, нито с проектите, нито с нуждите на Ли Юан. Беше заради момичето. Само за миг той бе решил нещо — окончателно и без никакво съмнение. За него нямаше да има покой, докато не се оженеше за нея.

В императорската баня на Тонджиян прислужничките от вътрешното домакинство Ароматен Лотос и Ясна Луна се готвеха да измият косата на младия танг. Извадиха меките вълнени кърпи от големите шкафове над мивката, поставиха ги до гледжосаните купички с мазила и шампоани, сребърните гребени и четки, подносите с яркоцветни мъниста и копринени нишки, после се върнаха при мивките, отвориха големите драконови уста на крановете и пръснаха фин тъмнокафяв ароматен прашец във вдигащия пара кристален поток.

Докато се занимаваха с това, Ли Юан ги гледаше от стола си в средата на обширния, постлан с плочки под и се наслаждаваше на гледката на двете млади жени, на звука на древната песен, която си тананикаха, докато се суетяха около него, на сладкия аромат на обгърнатите им с меки воали тела, когато притичваха покрай него.

Въздъхна — за първи път от много време насам се чувстваше не просто доволен, а щастлив. Дълго се бе лишавал от подобни неща в опит да се закали срещу света, но сега беше разбрал — те са част от него. Без такива мигове на удоволствие и лукс, в които да се предаде на сетивата си, в живота нямаше равновесие, нямаше радост. А без радост не би могъл наистина да разбере движението на нещата. Без радост нямаше и мъдрост.

Дълго бе се борил да стане такъв, какъвто не беше. Да стане едно по-чисто и по-фино същество. Ала напразно. От деня, когато се бе сгодил за Фей Йен, равновесието в живота му беше загубено. Бе отхвърлил прислужничките си, но не беше отхвърлил онази част от себе си, на която й бяха нужни топлина и покой, майчина ласка. Опитал се беше да оформи сам себе си така, както шивачът крои плата за дреха, ала дрехата, която бе скроил, беше твърде тясна. Задушаваше го и го мачкаше.

Сведе поглед и си припомни онези времена. Да има една-единствена, съвършена любов — това беше мечтата му. Да има жена, която да е всичко за него, също както и той е всичко за нея — като ин и ян, като деня и нощта — това беше мечтата му. Но светът не беше за мечти. Светът беше суров и верен само на себе си. В него имаше фалш и предателство, болести и омраза, жестокост и загуба. Загуба, по-голяма от силата на сърцето да я понесе.