Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Разследването на баща ми не стигна доникъде.

— Може би. Но вероятно трябва да проверим отново. Този път по-внимателно. Може би трябва да изпратим Кар.

Ли Юан го погледна, после отново се загледа в огряната от слънцето градина.

— Може би.

Толонен се поколеба за миг, след това пак заговори:

— Има и нещо друго, чие хсия . Нещо, което го няма в доклада. Нещо, по което все още работим.

— И какво е то?

— Мозъкът. Не прилича на нищо, произвеждано някога от „ДженСин“. Като начало не е бил свързан с нищо подобно на гръбнак. Нито пък е трябвало да се помещава в череп. Нещо повече: много по-компактен е от нормалния човешки мозък, все едно е бил проектиран за нещо друго. Това ме навежда на мисълта, че е бил просто отделен компонент, а останалото са го правили другаде — може би на различни места из цяло Чун Куо.

— И според тебе са изпращали частите на Марс за сглобяване?

— Може би — старецът се намръщи и поклати глава. — Може би просто ме гони параноя, чие хсия . Може би всичко вече е мъртво като самия мозък. Може би сме го убили тогава, когато убихме Де Вор. Но не съм толкова сигурен. Фактът, че това е могло да бъде изработено, страшно ме тревожи. Например, ако пусне човек само няколко такива хей , може да причини много вреда. Никой няма да е в безопасност. Не и ако данните за това, как действат, са верни.

— И какво предлагаш?

— Да се срещнете с Ву Ши и Цу Ма и веднага да ги осведомите за това.

— Ами другите от Съвета?

Толонен поклати глава.

— Този път смятам, че трябва да знаят колкото се може по-малко хора. Без съмнение ще трябва да научи и майстор Нан. Но ако го научи и Ван Со-леян, кой го знае какво ще направи? Щом това е било направено някога, може да бъде създадено отново. И кой може да каже какво зло може да причини то в ръцете на братовчед ви?

— Така е — тихо отговори Ли Юан. — Ала тогава защо просто не унищожим цялата документация? Така без съмнение би било най-сигурно.

— Може би, чие хсия . Но можем ли да рискуваме? Можем ли да бъдем сигурни, че това са единствените записи на експериментите или има и други копия? Например на Марс? Или скрити на някое друго място?

Ли Юан сведе поглед.

— Значи трябва да живеем с това?

— Така излиза, чие хсия . Поне докато не бъдем сигурни.

— Сигурни? — Ли Юан се разсмя мрачно, припомнил си с изненада по-раншното си радостно настроение. Можеха ли някога да бъдат сигурни?

Старият Левър се обърна, обхванал здраво тъмнокосата къдрава глава с широките си длани с квадратни пръсти, и се усмихна.

— Е, какво ще кажеш?

Левър протегна отрязаната глава, сякаш я поднасяше на тримата мъже, застанали пред него, но те просто се намръщиха и нервно започнаха да си веят с ветрилата.

— Ама, Чарлз — обади се единият — висок, мрачен мъж на име Марли. — Това е гротескно! Какво е? „ДженСин“?

Левър поклати глава, но очите му продължаваха да се усмихват. Наслаждаваше се на безпокойството им.

— Изобщо не е. Истинска е. Или поне беше. Доколкото знам, има само три подобни глави, но тази е най-добрата. Погледнете я, колко добре е запазена.

Той я протегна към тях и те рязко се дръпнаха назад; отвращението, изписано на лицата им, беше толкова голямо, че изглеждаше почти комично.

Левър сви рамене, после завъртя главата в ръце и се втренчи в тъмните широки черти. Повдигна я леко и подуши черната гладка кожа.

— Красива е, нали? Това са роби. Наричали ги негри. Преди четири-пет века били доведени от Африка в Америка. Нашите праотци твърдят, че са наброявали хиляди. Разбира се, по-долно качество човеци. Веднага си личи. Но все пак човеци. Сами са се размножавали, не са били правени.

Марли потръпна, извърна глава и се заоглежда. Стаята беше претъпкана с пакети от цяла дузина различни тръжни зали, повечето — неотворени. Но отворените съдържаха съкровища, надхвърлящи всякакво въображение. Дрехи и мебели, машини и книги, статуи, картини, сребърни прибори. Вещи от старите времена, за които никой от тях не бе и мечтал, че още съществуват.

Обърна се. Старият Левър пак го гледаше, сякаш го преценяваше как реагира на всичко това.

— Мислех си, че можем да уредим специална изложбена зала в Института, Джордж. Какво ще кажеш? Нещо, което да повдига морала. Да ни дава ново чувство за наследственост. Като американци.

Марли стрелна с тревожен поглед спътниците си, след това отново погледна Левър. Гласът му леко трепереше:

— Изложба! Да изложим всичко това?