Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Левър кимна.

— Но няма ли да бъде… опасно? Искам да кажа… — ветрилото на Марли нервно затрепка. — Ще плъзнат слухове. Седмината ще чуят. И без съмнение ще го сметнат за предизвикателство…

Левър се изсмя презрително.

— Не по-голямо от картата на Валдзеемюлер, която вече виси там. Не, със сигурност няма да е по-голямо предизвикателство от „Кухнята“. Освен това, какво ли ще направи нашият приятел Ву Ши, като разбере? Какво ли би могъл да направи?

Яростният, предизвикателен поглед на събеседника му накара Марли да извърне очи, но си личеше, че се притеснява. Може би Левър ги беше поканил точно заради това тази сутрин — не да се изфука с последните си придобивки, а да провери как ще реагират на плана му. Древната карта на света, която висеше в голямата зала на Института, беше едно, а „Кухнята на Архимед“ и нейните ексцесии срещу хан — съвсем друго. Но този план за изложба, за музей на древната Американа — това си беше нещо съвсем различно. Акт на дързост, толкова груб, че пренебрегването му би било равносилно на опрощение.

А Ву Ши не можеше да си позволи да им го опрости.

Ала защо? Защо Левър искаше да предизвика това? Защо искаше сблъсък с Ву Ши? Дали все още изгаряше от унижението, което бе преживял на стъпалата на древния Мемориал на Линкълн, или беше нещо друго? С уреждането на тази изложба той може би се опитваше да предизвика някакъв пазарлък. Нещо, чрез което би могъл да спечели някаква по-ценна отстъпка?

Или подобен прочит беше твърде изискан? Дали пък старият глупак просто не знаеше какъв би могъл да бъде вероятният резултат от това, което предлага? Марли се втренчи в отрязаната негърска глава в ръцете на стария Левър и вътрешно потръпна. Не вървеше да обижда Левър, но алтернативата този път изглеждаше също толкова лоша.

Твърдо срещна погледа на Левър, стегна се и зададе въпроса:

— Какво искаш, Чарлз? Какво всъщност искаш?

Левър погледна главата, после — отново Марли.

— Искам пак да имаме гордост, това е всичко, Джордж. Гордост. Цял живот се кланяме на тези гадове. Ние сме техни . Правим каквото те кажат. Но времената се променят. Навлизаме в нова фаза. И после… — той понижи глас и се усмихна. — Е, може пък на тях да им се удаде случай да преклонят глави пред нас, а?

Да — помисли си Марли, — или пък да отрежат пашите…

Понечи отново да попита нещо стареца, но точно тогава по вратата в дъното на стаята се задумка. Левър внимателно остави главата, после с напрегната усмивка, по която си личеше колко му е противно, че го прекъсват, се отдалечи.

Докато Левър говореше с първия си стюард на вратата, Марли погледна към двамата си спътници — като него самия, и те бяха сред основните спонсори на Института — и видя на лицата им отразена собствената му дълбока неохота. Но как да го изрази? Как да изразят чувствата си, без да отблъснат Левър?

Обърна се, пак погледна към Левър и дъхът му секна, щом забеляза необуздания гняв, изписан на лицето на стареца.

— Прати ми го! — кресна Левър и махна отсечено на прислужника. После се овладя, доколкото можа, и отново се обърна с лице към тях.

— Простете, чун цу , но явно синът ми е дошъл. Забраних му да идва без мое позволение, но въпреки всичко той е тук.

— А… — Марли разбиращо сведе поглед. Всички знаеха за търканията между стария Левър и сина му, но досега не бе и подозирал колко дълбока е бездната помежду им. Положението е наистина лошо, щом Левър е забранил на сина си да идва в семейния им дом.

— Дали да не тръгваме, Чарлз? Това с изложбата… можем да го обсъдим и друг път. Например на вечеря?

Беше се надявал, че това ще е достатъчно, за да ги измъкне от неудобната ситуация и да спечели малко време, та да могат да обсъдят нещата помежду си, но Левър клатеше глава.

— Не, Джордж. Ако момчето е имало нахалството да ме безпокои, докато се съвещавам с приятелите си, надали заслужава частна аудиенция, нали?

Марли леко сведе глава; ядът и решителността в гласа на Левър го предупредиха да не настоява повече. След миг сам синът се появи на вратата — висок, атлетичен младеж, който толкова приличаше на баща си, че лесно можеха да минат за братя.

— Татко? — младежът сведе послушно глава и зачака да го поканят да влезе. Но старият Левър мълчеше. Не направи и никакъв жест. Просто стоеше с каменно лице, непреклонен.

— Помолих те да не идваш. Защо си дошъл, Майкъл? Какво искаш?

Майкъл Левър погледна тримата мъже, после — пак баща си, сякаш очакваше нещо от него. След това разбра как стоят нещата и отново сведе глава.