Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Врътна ключалката и го пусна да влезе.

— Трябва да ми помогнеш — задъхано рече той. — Майкъл изчезна. Отиде да се види със стареца си и се сдърпали яката. Някакъв тип ми се обади. Не знам кой беше. Някое приятелче на дъртия, подозирам. Може би Марли. Майкъл като че ли е бил много разстроен. Старият наистина го е побъркал. Поставял условия. Настоявал да се ожени за оная Джонстън. Унизил го пред непознати. Пробвах да се обадя у тях, но го нямаше. Никой не го е виждал от часове!

Тя го хвана за ръката и го накара да приседне на леглото, после се изправи. Умът й трескаво се опитваше да възприеме станалото.

— Добре. Задръж. Чакай да помислим. Казваш, че си ходил в апартамента му. Той бил ли е там?

— Мисля, че да. Искам да кажа, ходил е. Да, да, ходил е. Прислужникът рече, че се е отбил. Не приличал на себе си. Много бил разтревожен.

— Получил ли е бележката?

— Бележка ли?

— Аз му изпратих бележка. Важна е. Би могла да обясни нещата.

Кустоу сви рамене.

— Не знам. Аз… Да. Чакай малко. Мъжът спомена нещо за… някакъв специален куриер.

— Мамка му — тя потрепери; беше осъзнала, че е разбрала всичко накриво. Каквото и да е имал предвид Майкъл, като е отишъл при баща си, то нямаше нищо общо с нея. И това беше по вина на Кенеди. Той я беше подвел.

— Виж — каза тя. — Няма как да е отишъл далече. Знам го него. Не е искал да среща никакви познати. Не и сега. Мисля, че е слязъл надолу. В Долните нива. На твое място щях да проверя в местните вертепи. На някое тъмно, анонимно място, където не е много вероятно да го познават. Там ще го намериш.

— Майкъл? Там долу? — Кустоу се разсмя, но после забеляза как го гледа тя и смехът му замря. — Така ли мислиш?

Тя кимна.

— Да. И като го намериш, ето какво ще му кажеш: че онази бележка е била грешка. Не съм разбрала правилно. Мислех си, че… — тя сви рамене. — Виж, просто му кажи, че ще го чакам. Ако му трябвам, знае къде да ме намери. И, Брин…

— Да?

— Кажи му, че го обичам. И че аз имам нужда от него, въпреки че баща му няма. Ще му го кажеш, нали?

Когато тя влезе в стаята, Ким седеше с гръб към нея. Тъмнокосата му глава беше приведена, сякаш гледаше нещо в ръцете си. Тя остави подноса, после тихичко — беше се сетила, че той не я е чул — се приближи, застана зад него леко встрани и погледна предмета в шепите му.

Кълбо от пожълтяла слонова кост, изрязано с преплетени кули и живописни мостове, с цяла тълпа фигурки по него — и все пак достатъчно малко, че той да го обгърне с мъничката си, детинска шепа. Тя наблюдаваше как го оставя внимателно, после се извърна леко и изведнъж я забеляза.

— Съжалявам, аз…

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, не се извинявай. Щом искаш, разглеждай.

Той я погледна изумено, с леко разтворени устни. Зениците му се превърнаха в огромни тъмни кръгове, толкова напрегнати, че тя се учуди. В него имаше нещо диво и неукротимо, което едновременно я плашеше и привличаше. Очите му сякаш я фиксираха и задържаха със сила, която тя не разбираше напълно, ала когато отново доби дар-слово, успя само да каже:

— Имаш хубави очи. Толкова са черни…

— Зелени са — разсмя се той.

— Не… Не ти говорех за цвета им…

Тя се поколеба. На езика й беше да каже, че са като повърхността на северното море; че зеленината им сякаш скрива бездънна черна бездна, ала той не знаеше нищо за морето и затова тя замълча и само го гледаше, осъзнала, че никога досега не е срещала друг като него. Тъмната му коса беше подстригана ниско, главата му беше голяма, но това не изглеждаше грозно, а кожата му беше бледа и гладка като на дете. Беше облечен просто, толкова просто, че дори само в това отношение се отличаваше от всички нейни познати. Даже и младите войници на баща й носеха украшения и се гримираха. Да, дори и аскетът Аксел Хаавикко. Но Ким не носеше нищо особено, не добавяше нищо към естественото си „аз“.

Той погледна към подноса.

— Това ча ли е?

— Да — тя се разсмя; изведнъж топлина заля бузите й. Беше забравила. За миг беше забравила всичко. — Има и сандвичи. Но, се надявам, че ще останеш за вечеря. Баща ми ще се върне…

Той кимна, заобиколи я и се наведе да си вземе сандвич.

Тя се обърна към него. Беше красив по някакъв неопределим начин. Много красив. Не с онази красота, с която беше свикнала. Той не беше висок, нито пък широкоплещест; изобщо не беше хубав в класическия, Горен смисъл на думата. Въпреки това излъчваше някаква вътрешна светлина. Нещо, което повече се усещаше, отколкото се виждаше. Нещо силно и безкомпромисно, което просто го нямаше в другите хора. Тя чувстваше, че той е… свързан . Това ли беше? Свързан. Но свързан с какво? Поклати глава; гледаше го как отново се навежда да си вземе хапка — и най-лекото му движение беше различно, свързано . Гледаше го напрегнато, набърчила чело, но нищо повече не можеше да каже.