Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Протегна здравата си ръка, стисна дланта на Ким и срещна погледа му откровено, предизвикателно — както винаги.

— Добре съм — Ким седна на предложения му от маршала стол. — Не бях сигурен, че ще имате време да ме видите.

Толонен се усмихна и мина зад бюрото.

— Глупости. Тук си винаги добре дошъл.

Ким се поклони.

— Благодаря. Но не бих си и помислил да преча на работата ви.

Старецът се разсмя.

— Никакъв шанс, момчето ми. След двайсет минути трябва да тръгвам. Самият Ли Юан ме вика. Преди това трябва да си взема душ и да се преоблека, но имаме време да си побъбрим, нали?

Толонен се обърна, смъкна туниката си от гърба на големия стол с кожена облегалка и бързо я наметна. За Ким, който го гледаше с широко отворени очи, той приличаше на бог — толкова много сила и власт имаше във всяко негово движение.

Обърна се отново, седна и се наведе към Ким през широкото бюро.

— Е, как върви бизнесът? Успя ли най-после да регистрираш ония патенти?

Ким се поколеба — не му се искаше да товари стареца с проблемите си.

— Имах трудности — обади се той след малко. — Усложнения с патента…

— Усложнения ли? — Толонен леко се облегна назад. — Искаш да кажеш, че в края на краищата твоето нещо не го е бивало? Но ти беше толкова сигурен.

— Не… — Ким отново се запъна; противно му беше да говорят за това. Но Толонен се беше втренчил любопитно в него.

— Устройството работи. Не е там проблемът. Проблемът е, че някой ме изпревари. Бяха го регистрирали предния ден.

— Не подозирах, че и някой друг работи над същото това нещо. Ти нали каза…? — Толонен млъкна; лицето му изведнъж се промени — беше проумял какво се опитва да му каже Ким. — Но това е възмутително! Ли Юан знае ли?

— Още не.

— Значи може би трябва да научи. Трябва да направим нещо…

Ким сведе поглед и поклати глава.

— Простете, маршале, но бих предпочел тангът да не научава нищо. И без това си има достатъчно грижи. Освен това проблемът си е мой, а не негов и аз ще намеря начини и средства да го разреша.

Толонен се втренчи в младежа — премисляше думите му — след това рязко кимна.

— Добре. Но ако се повтори…

— Ще ви се обадя… — усмихна се Ким. — Но стига с моите проблеми. Как върви вашето разследване?

Толонен въздъхна леко и сплете пръсти — преплетоха се плът и метал.

— Казват, че онзи, който търси, намира, нали? Боя се, че сега мога да кажа твърде малко. Аз… — млъкна, вгледа се в лицето на Ким, после бръкна в чекмеджето отляво, извади тъничка папка и я остави на бюрото помежду им.

— Мога ли да разчитам на твоята дискретност, Ким?

Ким присви очи.

— Има ли нещо общо с онова, което сте открили?

— Да. В момента само трима души знаят какво има в тази папка. С тебе и танга стават петима. И засега толкова и трябва да си останат. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре. Тогава вземи папката и я прочети. И после ми кажи какво мислиш. В замяна ще изпратя специален отряд да разследва онази история с патента — вдигна ръка, за да прекъсне възраженията на Ким. — Чух те какво каза, момчето ми, и те уважавам за това, но понякога от малко външна помощ не боли, нали? От тебе искам само да пазиш информацията в онази папка и да ми я върнеш, след като намериш време да помислиш над нея.

Ким се наведе към стареца. Точно се готвеше да го попита за папката, когато вратата вдясно се отвори и в стаята се втурна Джелка. Вече беше направила три-четири крачки и бе започнала да говори нещо, когато спря и млъкна — забеляза, че баща й не е сам.

Сведе глава.

— Извинявай, татко. Не знаех, че имаш гости.

Джелка се обърна и погледна Ким. Той седеше на стола с високата облегалка, опулил очи като малко дете — толкова беше дребничък, че тя неволно се намръщи. После отново погледна баща си.

Ким се усмихна — не се чувстваше обиден от реакцията й — напротив, беше му забавно. Срещу него Толонен се изправи и се обърна към дъщеря си с добра, всеопрощаваща усмивка.

— Това е Ким — представи го той. — Ким Уард. Много ценен слуга на Ли Юан. Ким, това е дъщеря ми Джелка.

Ким се изправи, протегна ръка и забеляза как тя се наведе лекичко, преди да я поеме. Ръката й беше топла, ръкостискането й, когато обхвана дланта му — твърдо, очите й — радостни и дружелюбни.

— Знам кой е Ким, татко — и тя пусна ръката му. — Той работеше по Проекта.

Ким се облещи, учуден, че тя си спомня. Но Толонен просто се разсмя.

— Разбира се! Забравям, а? — излезе иззад бюрото и обгърна с ръка раменете на дъщеря си. — Може да се каже, че точно тя те намери след нападението, Ким. Вече се бяхме отказали от всякаква надежда да открием някой оцелял, но Джелка настояваше, че ти си успял да се измъкнеш. Накара ни да претърсим шахтите за някакви следи, че си минал оттам. И знаеш ли какво? Излезе права!