Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Кървал пристъпи напред и улови погледа на Левър.

— Ами моята среща с момчето? Важи ли още?

Левър поклати глава.

— Засега не. Може би по-късно. Когато нещата се изяснят. Сега тя може да се окаже и с обратен ефект. Уард оцеля. Точно сега има приятели, които го подкрепят и му вдъхват кураж. Но няма да е задълго. Освен това сега той няма къде да отиде. Няма към кого да се обърне след случилото се. Трябва просто отново да го изолираме. Да го погнем като куче по петите и да го гоним, докато рухне от умора. И после… — Левър се усмихна широко, дивашки, като звяр, надушващ победа. — И тогава е наш.

Сучек се беше навел над люлката, люлееше я нежно и гукаше на заспалото дете. Срещу него Леман подреждаше стаята. Жената лежеше по корем на леглото, сякаш спеше — дългата й черна коса скриваше единствената рана от кама на тила.

Леман не му беше обяснил нищо — просто му бе наредил да дойде. Както и последния път, когато излизаха, Леман го беше вкарал в сервизните шахти; този път се бяха изкачили по тръбите петдесет, може би и сто нива нагоре и най-накрая Сучек започна да се чуди дали пък не се качват на самия покрив. Но точно тогава Леман зави, като следваше картата в ума си, и лесно и уверено намери отвора. Бяха излезли на трийсет чи оттук, в някакъв сервизен коридор. Леман извади една униформа от раницата си и му я даде, после също облече оранжевата униформа на работниците по поддръжката. С карта за самоличност в ръка се отправи право към тази врата, като че ли и преди го беше правил неведнъж, и почука. Чу се бебешки плач, после — въпросителен женски глас, а след това влязоха вътре. Леман започна да убеждава жената в нещо. След миг вече беше мъртва.

Сучек наблюдаваше как Леман преобърна жената. Извади от джоба си тънък лист — разпечатка с нейната снимка — и го забоде върху нея. После доволен я вдигна и я нагласи по корем на леглото. Когато бебето плахо започна да плаче, Леман се обърна, погледна Сучек в лицето и направи жест с ръка, все едно люлее люлка.

Какво правим тук? — зачуди се Сучек и се огледа. Обикновен апартамент от Средните нива, мебелиран скромно. И жената. Някаква съпруга и майка. Какво тогава, майната му, бе намислил Леман? Какво търсеше тук?

Отговорът дойде след малко. По коридора се разнесоха стъпки, после на вратата се почука бодро и се разнесе весел глас:

— Миличка! Аз съм! Прибрах се!

Леман махна на Сучек да отиде в кухнята и тръгна към вратата. Дръпна се встрани и натисна ключалката. Щом вратата изсъска и мъжът влезе, Леман застана между него и вратата с изваден нож.

Беше висок, почти мъртвешки мършав човек с тъмна, късо подстригана коса — горе-долу също толкова висок, колкото и Леман, и със същото телосложение като неговото.

— Беки? — повика той объркано, щом видя жената на леглото — очевидно спеше. Тогава разбра, че явно някой друг е отключил, и рязко се обърна назад.

Сучек, който наблюдаваше от кухнята, видя в огледалото в дъното на стаята ужасения поглед на мъжа; видя как Леман поглежда втория лист. После пусна листа и се наведе към мъжа, сякаш се готвеше да го прегърне. След миг мъжът извика леко от изненада и се строполи по гръб.

Щом Леман коленичи над тялото, Сучек се върна в стаята.

— Кой е той?

— Виж там — подхвърли Леман, съсредоточен върху онова, което правеше. — Листът на пода.

Сучек се приближи и го вдигна. Разпечатката накратко описваше личните данни на мъжа. Томас Хенти. Хун мао . Женен. С едно дете. Възраст: трийсет години. Техник. Сучек се обърна, погледна и се намръщи. Сега Леман беше хванал тънък скалпел и внимателно изрязваше очите на мъжа. Докато Сучек го наблюдаваше, преряза оптичния нерв и внимателно пусна очната ябълка в специалния, подобен на тръба контейнер, който бе извадил от раницата си. Щом мекото око се плъзна в студената вътрешност, се чу слабо съскане, след което капачето изщрака. Само след секунди и другото око беше там.

Очи. Той крадеше очите на мъжа.

— Ами детето?

Леман се изправи и погледна към Сучек.

— Зарежи го детето. Мъртво е. Всичките вече са мъртви — и вместо обяснение извади от раницата си малко запалително устройство, нагласи таймера на шейсет секунди и го постави между двата трупа на леглото.

— Хайде, живо — подкани го той и тръгна към вратата. — Трябва да се обадим на още едно място, а имаме само четирийсет минути да стигнем дотам.

Но Сучек спря на вратата и погледна стаята. Мъртвата двойка на леглото и тихото подсмърчане на спящото дете го покъртиха. За част от секундата остана като парализиран — чудеше се какви ли специални мъчения ще му приготвят демоните на ада, след като свърши животът му над Жълтите извори. После трепна едва забележимо, извърна се и последва Леман по коридора.