Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тази нощ сънят дойде отново.

Отново, също като преди, тя беше сама сред онази наклонена, изровена земя, захлупена от ниско, непроницаемо стоманено небе. Беше тъмно — потискащ стихиен мрак, тук-таме пронизван от внезапни проблясъци. Навсякъде около нея бурята бушуваше яростно, разрастваше се и крещеше с гласа на първичното зло. Преди изпитваше страх — страх, който преобръщаше червата й и който я вцепеняваше, сякаш бе пуснала корени. Този път обаче не беше страх, а вълнение.

Вълнение и някакво очакване.

Под нея кулата бавно изкачваше хълма; дървените й паякоподобни крайници неумолимо се сгъваха и разгъваха, тъмната й уста сумтеше и хъхреше, докато се приближаваше. С всяка пронизваща светкавица се приближаваше все повече, строшените й стъклени очи проблясваха злокобно; от изкривената й беззъба уста стърчаха отломки от кости.

Приближаваше се все повече и повече и щом зловонният й дъх я лъхна, тя изпищя — гласът й, висок и ясен, надвика трясъка на бурята. Последва кратка тишина, миг на пълен покой и после, също както и преди, земята между нея и кулата изпука и се разцепи.

При тази гледка тя потръпна — знаеше какво ще последва. Знаеше, ала се страхуваше — този път можеше и да е по-различно.

Бавно като сянка, която се оформяше в мрачната паст на земята, се появи той — прегърбено дребно създание с къси силни крайници и очи, горящи като въглени. Обърна се и я погледна — мократа му тъмна кожа сияеше с вътрешна светлина.

Тя му се усмихна за поздрав — позна го за първи път. Беше Ким.

Известно време той я гледа неподвижен; тъмните му, ала горящи очи сякаш я пронизваха до кости. След това устните му се разделиха бавно в усмивка — като джоб, който се разтваря сред чернотата на лицето. Светлина, бляскава светлина се изля навън като разтопено злато от устата на пещ.

Той се усмихна, а после — толкова чевръсто, че тя се изненада — се извъртя с лице към кулата и протегна ръце напред, сякаш да я отпъди.

— Avodya! — ясно произнесе той. — Avodya!

Кулата бавно се издигна нагоре, скърцаща под собственото си тегло; от ужасната й паст се разнесе яростен шепот и мърморене. И тя се втурна нагоре по склона към него — строшените й очи проблясваха, тънките й крака се напрягаха. Докато тичаше, издаде нисък стон, който премина в пронизителен писък.

— Avodya

Тя идваше и идваше към него в полумрака, идваше като огромна машина, която никой не може да спре, и най-накрая със страховит вик се хвърли към него.

И щом тя се строполи, мракът сякаш избухна. Там, където беше застанало дребното, тъмно същество, възникна паяжина от бляскава, искряща светлина, която пулсираше между пръстите на протегнатите му ръце.

Кулата падна бавно, толкова бавно, и с писък се строполи в яростния, чист огън на нишките. И там, където ги докосна, проблеснаха искри и тя изчезна, трепна и се стопи в нищото.

Писъците отекваха още миг над изровената земя, пърхаха като прилепи под небесния таван. Щом заглъхнаха, се разнесе чист, висок звън, който се усилваше, докато изпълни внезапния покой.

Тя примигна и го погледна, ала него го нямаше. Приближи се бавно, страхливо. Земята, от която бе изскочил, вече не зееше — беше гладка, без нито една пукнатина. А отвъд нея, там, където стоеше той преди, там, където кулата се бе строполила с писък в огнената паяжина — там нямаше нищо. Нищо освен огромен кръг от пепел.

Джелка потръпна и се събуди — и си спомни. „Калевала“ и бурята. И сутринта — черният кръг сред гората и седемте овъглени ствола. И Ким. Всичко беше някак си свързано. Всичко беше свързано в бъдещето. Но как или защо, тя не знаеше. Още не.

Толонен, гол до кръста, правеше гимнастика, когато в стаята влезе Ким. Той се обърна, кимна му и продължи с упражнението — навеждаше се да докосне пръстите си, после изхвърляше ръце над главата, въртеше торса си ту наляво, ту надясно и отново се навеждаше надолу. Упражнението беше впечатляващо жизнено и би се сторило трудно дори и на по-млади мъже, но на седемдесет и пет години старецът го изпълняваше така, че изглеждаше лесно. Беше в прекрасна физическа форма и въпреки яркия златист блясък на изкуствената ръка, изглеждаше в чудесно здраве.

Ким изчака — гледаше мълчаливо, с уважение. Едва когато старецът привърши и започна да се бърше с кърпа, той прекоси стаята и застана до масивното дъбово бюро, което сякаш заемаше целия кабинет.

— Здрасти — приближи се Толонен. — Как си, момчето ми?