Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Ким се втренчи в Кенеди, след това кимна.

— Да — рече тихо. Беше си спомнил първия път, когато бе посетил „Кухнята на Архимед“, и шегата на стария Левър за акуловото месо, което ядоха. Е, сега знаеше. Най-накрая беше разбрал какво е искал да каже старият онази вечер. Бяха го съблекли гол. Чак до костите. И въпреки това не беше загубил нищо. Или поне нищо съществено. Така че може би това, което ставаше, беше за добро. Да му послужи за урок. Да тръгне оттук и да изгради всичко отново. И може би този имплант… може би и това му беше за урок. Може и това да беше предопределено .

Трепна. Засега беше победен. Тук нещата за него бяха приключили. Но нямаше вечно да е така. Обърна се, огледа голата стая, спомни си колко пъти досега го бяха затваряли, после се усмихна, протегна ръка и докосна Майкъл по рамото.

— Добре. Да вървим да ни видят.

Сучек стоеше на входа на пещерата и гледаше как Леман се движи сред дълбокия мрак вътре и събира нещата си. Тук, отвън, тук беше страх — може би се страхуваше повече от всякога, но не се издаваше, тъй като съзнаваше, че Леман го наблюдава. Зад гърба му беше склонът, тази ужасна неравна повърхност, обвита в предателска белота, която на места се продънваше на цели хиляда чи към скалите и ледената вода долу. Не можеше да погледне нататък, не и сега — куражът му щеше да го предаде. Не, повече му харесваше топлият мрак на пещерата — така беше свикнал да живее. Допреди два часа не беше и стъпвал извън стените на Града. Не беше и подозирал, че има подобни места. Но сега знаеше. Леман идваше оттук. От това студено, ледено и страховито открито място.

Леман се движеше бързо, почти без усилие вътре в пещерата — прибираше нещата си от первазите и нишите, изрязани в лицето на скалата. Оръжие, дрехи, сечива и храна и най-голямата изненада — сложна система за свръзка, каквато Сучек не беше виждал никога. Работеше при всякакво време; в долния десен ъгъл върху твърдата пластмаса беше отпечатан знакът на „СимФик“.

— Това беше — обади се Леман, щом отново излезе на светло. — Ще унищожа останалото и можем да се махаме.

Сучек тръгна обратно, като внимаваше къде стъпва — спомни си колко неприятно беше да паднеш — след това загледа как Леман нагласи таймера на някакво малко устройство и внимателно го търкулна в пещерата. Веднага се извърна, сякаш не го беше грижа, и задрапа нагоре по склона, по разпокъсаната диря от дълбоки отпечатъци в снега, която бяха оставили на слизане. Сучек го последва, като се огледа назад — веднъж, втори път. Бяха изкачили трийсет чи нагоре по склона, когато избухна взривът — звукът го стресна със силата си, и отекна сред огромните върхове; скални късове се пръснаха далеч в долината. Сучек спря и се огледа нервно — за миг страхът му надделя. Срещу него, на половин ли нагоре по склона, голяма снежна пряспа, прилична на лъжица, се плъзна бавно надолу, сякаш я буташе невидима гигантска ръка, после спря в красив бял облак; снегът се очерта на фона на дърветата.

Сучек се обърна и погледна нагоре по склона към Леман. Албиносът стоеше съвсем спокоен и се оглеждаше. Изразът на благоговение — нещо, което Сучек никога не бе очаквал да види на това тясно, неспособно да се усмихва лице — бе преобразил чертите му и сега той беше почти красив. Щом Сучек го забеляза, разбра. Тук беше домът на Леман. Това беше неговата стихия. Да, това тук, тази страховита празнота го беше създала; това се отразяваше в леденото огледало на съществото му. Оттук той черпеше сила и точно това място, създадено от камък, лед и небе го правеше изключителен; правеше го съвсем различен от останалите.

Сучек се обърна назад и се насили да се огледа, потиснал страха, който заплашваше да го погълне; опита се — принуди се с воля — да види всичко така, както го виждаше Леман. И за миг, за един кратък, мимолетен миг видя красотата, нечовешката красота на всичко тук.

— Виж! — обади се Леман със странно развълнуван глас. — Там, Иржи! Там, над онзи връх, далече вляво.

Сучек се обърна и погледна нататък, закрил очи — небето го ослепяваше. Известно време не видя нищо — нищо освен празните върхове и бледосиньото небе — и после я забеляза — черната точка, която кръжеше горе над острите скали.

— Това е орел, Иржи. Танг сред птиците! Виж колко е величествен.

Но Сучек се беше извърнал и гледаше Леман — виждаше единствено него; колко силен и властен изглежда този човек тук, сред естествената си стихия.