Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Какво става? — разсмя се колебливо Паркър. — Какво е това, Майкъл? Да не сформираме тука някакво революционно ядро?

Левър го погледна спокойно и кимна.

— Точно така, Джак. Само че не го сформираме, а се присъединяваме.

Стивънс беше отметнал глава назад и се чешеше по врата. Известно време не каза нищо, после бавно се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен.

— Е, проклет да съм, ако…

Кустоу пак стоеше на вратата.

— Господа, позволете ми да ви представя един мой стар приятел от училище. Човек, който, надявам се, един ден пак ще направи Америка велика.

Отстъпи встрани и даде път на висок тъмнокос мъж.

Стивънс беше престанал да се смее. До него Паркър ахна и се надигна от стола си.

— Здравейте — поздрави Джоузеф Кенеди, усмихна се и протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Брин ми е разказвал много за вас двамата.

Кенеди се облегна на стола си, протегна се, прозя се и се разсмя — всичко това едновременно. Масата пред него беше осеяна с полупразни чаши и празни бутилки от вино. Младежите около масата също се разсмяха, като от време на време млъкваха, за да дръпнат от пурите си или да пресушат някоя чаша. Въздухът беше изпълнен с плътен тютюнев дим.

Всички познаваха Кенеди, разбира се. Не можеш да израснеш Горе в Северна Америка и да не знаеш кои са Кенеди. Дори и след падането на империята периодът с преходното правителство беше ръководен от един Кенеди и чрез неговото влияние и умения бе предотвратена голямата трагедия на всепомитащата катастрофа. Този тук беше негов праправнук — фигура, позната от елитните канали на „МедФак“. Когато баща му почина преди осем години, той бе наследил една от най-големите адвокатски кантори на Източното крайбрежие и изобщо не се бе поколебал моментално да заеме мястото на баща си. Сега обаче като че ли беше уморен от игрите със закона и искаше да се захване с нещо по-голямо.

И точно затова беше тук и им говореше.

Джоузеф Кенеди беше едър веселяк, красив по начина, по който всички от рода Кенеди бяха красиви, но зад привлекателната му външност се криеше и още нещо — нещо, което караше хората да го гледат с уважение, дори донякъде и със страхопочитание. Той беше силна, очарователна личност. С нещо напомняше на животно, но в същото време беше невероятно интелигентен. Умът му не пропускаше нищо, а очите му сякаш възприемаха повече от онова, което виждат.

Макар че беше с цели шест години по-възрастен от хората, при които беше дошъл, в него имаше нещо младежко, което го караше да изглежда като техен връстник. Беше ги предразположил бързо и с умение, също толкова наследено, колкото и личното му състояние. Но той не разчиташе само на чара си. Всъщност беше обратното. Когато им обясняваше какво иска от тях, трябваше да се увери, че разбират какво ще им струва това. Трудно ще е, им каза. По всяка вероятност щяха да бъдат лишени от наследство още преди да изтече годината и прокудени от семействата си. В най-лошия случай имаше вероятност и да загинат. Залозите бяха високи и само глупак би се набутал сляпо в подобна игра.

След това обаче им бе напомнил откъде идват и какво биха могли да спечелят.

— Свобода — рече той. — Не само лично за вас — за всички. Свобода за старците, които ви държат на верига, но и свобода за Седмината.

— Ще се договаряме — добави той. — Отначало нашите врагове ще мислят, че сме техни приятели или — в най-лошия случай — съучастници. Но с времето ще разберат кои сме всъщност. И тогава ще осъзнаят, че сме по-лоши и от най-мрачния им кошмар.

Щом каза това, той млъкна и ги изгледа един по един — преценяваше погледа на всеки от тях и после кимна, останал сякаш доволен.

Имаше още, много повече, но те знаеха какво най-вече се иска от тях. Вярност. Послушание, когато му дойде времето. Подкрепа — отначало прикрита, но след това, щом им я поиска — и съвсем явна. Когато дойдеше моментът, щяха да мобилизират всичките си ресурси — тези четиримата, също като стотици по целия континент, които щяха да въстанат и да променят за вечни времена лицето на северноамериканската политика.

Зад гърба им бяха дискусиите за Едикта, за неморалното отношение и за последните нападения на терористите в Европа. Сега, когато вечерта беше към края си, говореха за други неща. За жени, мачове и общи приятели. Кенеди им разказваше анекдот за някакъв Представител и дъщерята на някаква Низша фамилия. Анекдотът беше скандален и неприличен, но в смеха им не се долавяше никакъв страх. Сега всички те бяха едно — венчани за каузата. И когато най-накрая Кенеди си тръгна, подред се ръкуваха с него и наведоха глави в шеговит тържествен жест — като войници, но и като приятели.