Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не. Не е толкова просто. Въпреки всичко, което ми стори през последните седмици, аз все пак не съм го намразил. Но тази негова мания за безсмъртие! Е, много прекали. Като че ли е насочил цялата си енергия в търсене на нов серум или нов начин за прекратяване на процеса на стареене — погледна към Кустоу. Лицето му беше изпълнено с болка. — Наблюдавах как това се трупа в него през последните няколко години като болест. Не искам и аз да стана такъв. Никога. Не искам да остарявам така, както остарява той. Да моли като просяк. Това е недостойно.

— Баща ми е същият — Паркър огледа приятелите си. — Напоследък няма време за нищо друго. Претупва бизнеса криво-ляво ден за ден и после отива да преживя тия работи със старите си дружки — млъкна и поклати глава. — И знаете ли за какво си приказват? Как щели да похарчат още петнайсет милиарда за Института. Петнайсет милиарда! И кой губи?

— Много ясно кой. Та какво ще правим?

Втренчиха погледи в Кустоу, сякаш той беше казал нещо, което им беше трудно да схванат.

— Да правим ли? — попита Стивънс, разтърси тъмнокосата си, ниско подстригана глава и се разсмя. — Че какво ли можем да направим? Точно така е, както го каза онази вечер Мичъл у Глория. У тях са парите, у тях е истинската власт. А ние разполагаме само със смътното обещание за наследство.

— Което с всеки изминал ден става все по-смътно — сръга го Паркър в ребрата и се разсмя.

Но Кустоу и Левър не се засмяха. Спогледаха се. Кустоу присви въпросително очи и Майкъл кимна.

— Добре… сега ще си кажем всичко — Кустоу стана, заобиколи масата и застана зад Майкъл. — Всички тези бумаги преди… това беше прикритие. Ние с Майкъл ви извикахме днес по една специална причина. Не да правим сделки или нещо подобно, а да поработим над онова, което дразни всички ни. Да видим не можем ли да направим нещо.

— Слушаме — Паркър се облегна назад и си придаде делови вид. Срещу него Стивънс кимна.

Заговори Майкъл:

— В общи линии ти си прав, Карл. Цялата реална власт е у тях. Но нека не подценяваме себе си. Какво имаме ние ? Да погледнем. Нека видим ние пък какво можем да скалъпим.

Той отлепи длани, облегна се назад и започна да брои на пръстите на лявата си ръка.

— Първо, имаме лични средства. Далеч не незначителни. За много от малките компании такъв оборот би бил добре дошъл. Не се обиждайте, но ние с Брин проверихме. Четиримата заедно тежим около милион и три четвърти юана .

Паркър се разсмя.

— И докъде ще ни докара това? Твоите сметки са замразени, Майкъл — или го забрави?

Майкъл се усмихна. Хубавото му лице излъчваше търпение и решителност.

— Второ, можем да отклоним средства от онези фондове, които контролираме в компаниите на бащите си.

Паркър се намръщи.

— Звучи ми леко криминално.

— То си е. Но нека се изправим лице в лице с това, щом се налага. От подобни фондове бихме могли да отклоним до двайсет милиона юана .

Стивънс подсвирна. Лично той отговаряше за три малки производствени компании, обслужващи бащината му корпорация за разработване на близкия космос, но те бяха дребосъци — цвъчки, които баща му му бе пробутал, за да не реве; по-скоро хоби, отколкото работа. Той беше завършил инженерство и беше най-възрастният от всички, на двайсет и осем години, но сам все още се чувстваше момченце и вместо да действа, продължаваше да си играе.

— Трето, има тръстове, от които можем да вземем заеми. Дори при най-песимистичната лихва бихме могли да съберем към петнайсет милиона юана .

Паркър го прекъсна:

— Те ще научат — изсмя се отсечено и поклати глава. — Не разбираш ли? Ако тръгнем да реализираме всичко това, те веднага ще разберат, че нещо сме си наумили.

Левър се усмихна.

— Добре. Значи се замисляш сериозно?

Младежът се облегна назад, запредъвква някаква въображаема сламка, след което кимна. Но в онова, което каза, се долавяше колебание:

— Май разбирам накъде биеш. Имаме парите — значи не е това. Това не е ключът, нали? Защото не можем да използваме парите срещу тях. Що се отнася до парите, те са го запушили яко.

Кустоу се дръпна напред и се наведе над масата.

— Точно така. Но самият факт, че имаме пари, ни дава нещо. Фактът, че ако поискаме, можем да съберем към четирийсет-петдесет милиона — това ни дава сила.

Стивънс свали длан от устата си.

— Нещо не разбирам, Брин. Как? Щом не можем да използваме парите си, с какво ще ни помогнат те?

Кустоу се извърна леко и погледна към Левър. Левър отново кимна. Кустоу бавно се изправи и без да каже и дума, излезе от стаята.