Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Винаги ли е бил такъв? — Стивънс попита Кустоу, щом Кенеди си отиде. — Искам да кажа, и в колежа ли беше такъв?

Кустоу загаси пурата си и кимна.

— Винаги. Ако имахме някакъв проблем, отивахме при него, а не при някой преподавател или при директора. И той винаги оправяше всичко — усмихна се на спомена. — Той беше наш идол. Но после, когато бях във втори курс, той напусна и всичко се промени.

Последва мълчание. Спогледаха се.

— Има ли гладни? — наруши го Паркър. — За вас не знам, ама аз умирам от глад.

— Естествено — Кустоу погледна към Стивънс и той кимна. — Ами ти, Майкъл?

Майкъл се поколеба, след това поклати глава.

— Може би друг път. Точно сега трябва да уредя една работа.

— Мери ли?

Той погледна Кустоу — чудеше се как ли е познал; после се разсмя.

— Говорих с нея по-рано. Казах й, че ще се отбия по някое време следобед. Аз…

По външната врата се заблъска.

— Какво, по дяволите…? — Кустоу се обърна нататък.

— Мислиш ли…? — Стивънс погледна Майкъл.

— Не — тихо отговори Майкъл, щом думкането се разнесе отново. — Но които и да са, много бързат да се видят с някого, ясно е като две и две.

Прекоси бързо стаята и отвори вратата, след това пристъпи на широкия скъп килим в антрето. Другите трима го последваха и застанаха на вратата. Видяха как той махна резето, отстъпи назад и отвори входната врата.

Отвън, в сумрачния коридор, стоеше някакъв хан . Висок хан в прости зелени копринени дрехи, рошав и притеснен.

— Тай Чо! — изненадано възкликна Майкъл. — Какво, в името на всички богове, търсиш тук?

— Ким! — задъхано отговори Тай Чо и се вкопчи в ръката на Майкъл. — Арестуваха го!

— Арестували са го?! За какво?

— В Патентното бюро! Казали, че е откраднал патента, който се опитваше да регистрира! Трябва да направите нещо, ши Левър! Длъжен сте!

— Какво става, Майкъл? — попита Паркър, но Кустоу докосна ръката му и го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Остави това.“

— Ще дойда — и Майкъл се обърна към Кустоу. — Брин, би ли се обадил на Мери? Кажи, че се налага да се забавя. Аз… — и отново се обърна. — Тай Чо… Ким получил ли е помощ от закона?

— Не… не, той…

— Добре — потупа Тай Чо по рамото, сякаш за да му вдъхне увереност, после отново погледна към Кустоу. — Знаеш ли накъде тръгна Кенеди, Брин?

— Мисля, че към къщи.

— Добре. Свържи се тогава с него. Кажи му, че ми е нужен. Кажи му… кажи му, че мой добър приятел е загазил и бих оценил съвета и помощта му.

Кустоу се усмихна и кимна.

— И, Брин… кажи на Мери, че ще се видя с нея, когато успея.

— И какво стана?

Ким стоеше в дъното на големия арест, с гръб към седналия на тясната пейка Майкъл, но при тези думи се обърна, приближи се и коленичи до високия мъж.

— Счетоводителят ми, Нон Ян, той е бил — погледна Майкъл в очите. — Няма кой друг.

— Откъде знаеш?

Ким сви рамене.

— Никой друг не го е виждал. Никой друг нямаше и най-смътна представа над какво работя. И въпреки това не знам как точно го е направил. Той само го е мярнал за кратко. Аз…

Погледът му отново се унесе — вече за втори-трети път; сякаш това беше научна загадка, която трябваше да се анализира и разреши. Не че вече имаше някакво значение.

За по-малко от три часа всичко се беше разпаднало. Патентът беше изчезнал — откраднат — а с него и всякакъв шанс за подсигуряване на условията на кредитна агенция „Хан Ю“. Новината наистина бързо бе стигнала до банкерите, защото преди час пристигна бележка за Ким, написана на ръка, в която братя Хан изразяваха съжаленията и извиненията си. Сегашните банкери на Ким бяха реагирали на новината, като си спомниха за дадения заем и бяха предприели незабавни действия да си възстановят сумата, задействайки цялата машина. В същото време дойде и новината, че трето лице е откупило всички сгради наоколо, които Ким бе предложил да наеме само преди дни — на цена четири пъти по-висока от номиналната, и по този начин бе попречило ефективно на всякакво разширение от страна на Ким. Не че сега имаше значение.

— Трябваше да разбера… — обади се той след малко. — Да разбера срещу кого съм тръгнал.

— Искаш да кажеш, срещу баща ми?

Ким кимна.

— Той си поигра и с двама ни, нали? И защо? В моя случай — за да ме използва за преследването на тъпоумната си идея да отложи неизбежното. Нищо, че аз не мога да постигна това.

— Той си мисли, че можеш. Според него ти можеш да намериш начин за удължаване на живота. За удължаването му до триста-четиристотин години. Може би и за неопределен срок.