Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Извърна се, ядосан на себе си. Само преди час беше преизпълнен с жизненост, след като получи новината от Бюрото по патентите беше се изправил на крака и крещеше. Да, само преди час му се струваше, че може да пробяга десет ли и после да обладае две прислужници една след друга, както правеше на младини. Но сега беше разбрал. Беше само от прилива на адреналин. Само разпокъсан прилив на чувства в главата на един старец.

Приближи се до комсета и раздразнено набра някакъв код.

— Свържете ме с Кървал — нареди още преди картината да се е избистрила. — И то веднага — с каквото и да се занимава в момента.

Отново погледна към момичето. Беше се преобърнала и сега лежеше на една страна — гърдата й се бе показала над чаршафа. Левър потрепери. Не, не тя беше виновна. Беше се постарала. Беше се постарала с всички сили да бъде мила е него. Пък и освен това беше няма. Може би щеше да я задържи. Можеше да я назначи тук, в личните си покои.

Щом чу гласа на Кървал, отново се обърна към екрана.

— Кървал… искам веднага да дойдеш тук. Имам работа за тебе. Искам да отидеш до Бостън и да видиш пак момчето. Като пристигнеш, ще ти обясня.

Кървал понечи да отговори, но Левър вече бе прекъснал връзката. Обърна се, прекоси стаята, надвеси се над момичето и я разтърси, докато се събуди.

— Бързо — дръпна я той. — Трябва да ми помогнеш да се облека. Имам работа.

Щом тя се засуети около него, му стана по-добре. Лошото настроение взе да му минава. Не, да се вкисва така просто нямаше смисъл. Човек трябваше да предприеме нещо. Първо ще нахвърля писмото — отговор на танга на Африка, че приема предложението му, и ще го изпрати по Мах. После ще уреди среща на притежателите на най-големи дялове акции в Института и ще ги принуди да се съгласят да увеличат финансирането. И последно по ред, но не по значение — щеше да се види с Кървал и да го информира. Защото Кървал щеше да е неговата ключова фигура.

Усмихна се и остави момичето да се суети около него. Зачуди се как досега не се беше сетил. В момента Кървал беше шеф на Института и репутацията му на най-големия експериментатор-генетик на този век беше безупречна. Но Кървал, колкото и голям да беше, не беше достатъчно добър — не и когато ставаше дума за борба до смърт. Беше си признал пред Левър, че според него проблемът е неразрешим. Но въпреки това той би могъл да бъде средството, с помощта на което Уард да бъде примамен обратно в гнездото. Да, парите и заплахите не бяха свършили работа — но може би ако се заиграеше с природното научно любопитство на Уард, щеше да успее. Ако Кървал съумееше да му покаже какво прекрасно предизвикателство е това. Ако успееше да го запали с нов ентусиазъм.

Особено сега, когато момчето беше покрусено и уязвимо.

Левър погледна надолу. Момичето беше спряло и се бе втренчило в силната му ерекция. Той се разсмя, после я придърпа и побутна главата й надолу.

Да, той щеше да е отново млад. Щеше.

На двеста ли на север оттам, в заседателната зала на малка компания, около дългата дъбова маса седяха четирима души и си говореха.

Майкъл Левър бе мълчал известно време и слушал, но сега се наведе напред и прекъсна потока на разговора.

— Прощавай, Брин, но въпросът не е в това, дали е възможно , а дали е редно . За тебе не знам, но аз не искам да живея вечно. Като се сетя, че ще стана на петдесет години, ми призлява, пък да не говорим да си вечно на петдесет.

Брин Кустоу се беше прегърбил над отсрещния край на масата срещу Майкъл, притиснал лакти към полираната й повърхност и протегнал дългите си ръце със сключени длани напред. Пепеляворусата му коса беше подстригана агресивно ниско, но прическата му отиваше. Приличаше на войник.

— На петдесет не. Но ако можеше вечно да останеш на двайсет и пет? Това не би ли те изкушило?

Майкъл поклати глава.

— Знам какво мисля. Освен това и аз искам да имам синове и искам тези синове да ме обичат и почитат. Не искам да съм пречка по пътя им.

Кустоу кимна и се облегна назад в креслото. Между него и Майкъл, от двете страни на масата, седяха отдавнашните им приятели Джак Паркър и Карл Стивънс. Бяха облечени семпло и имаха същите агресивни прически като Кустоу. Това им придаваше нещо като казармен вид. Един поглед беше достатъчен, за да ги разбере човек какви са. Синове — това бяха те. Част от новото движение.

— Говориш така, все едно го мразиш — Стивънс се наведе към него. — Наистина ли вече е толкова зле?