Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Какво има? — изправи се той, озадачен от суровия гняв, изписан на лицето на възрастния хан .

В отговор онзи му бутна една папка — същата папка, която Ким бе предал само преди четири часа на гишето в другия край на чакалнята.

— Значи готово? — той се втренчи в папката. За миг се зачуди къде ли е готовият сертификат за патента.

— Това вашите документи ли са, ши Уард? — попита началникът, без да обърне внимание на думите на Ким.

Ким пак погледна към папката.

— Да. Разбира се. Защо? Проблем ли има?

Усмивката на стареца беше студена, иронична.

— И така може да се каже. Но първо нека се уверя в две неща — той протегна ръка, отвори папката и извади дебелата само няколко микрона официална молба. — Това вашият подпис ли е — тук долу, под тази молба за патент?

— Да.

— И разбирате, че тази молба се използва само за нови патенти, чийто автор е долуподписаният?

Ким кимна, вече притеснен; не разбираше защо този човек трябва да го пита за такива неща, нито защо е довел охрана.

— Тогава се боя, че тази молба е невалидна, тъй като нарушава параграф 761 (Д) от Закона за защита на патентите. Нещо повече, ши Уард — мой дълг е да ви арестувам за отправяне на фалшива молба, засягаща патент, вече регистриран в това бюро.

Ким се разсмя — но това не беше весел смях, а смях от невяра.

— Не е възможно. Проверих. Преди седмица. Тук, в това бюро. Нямаше нищо. Нищо, което дори смътно да напомня за нещо подобно!

Чиновникът се усмихна — очевидно се забавляваше. После извади копие от формуляр за защита на патент. Остави Ким да го разгледа. Забеляза как младежът пребледня, след това прибра формуляра.

Ръцете на Ким трепереха.

— Някой го е откраднал — прошепна той. — Няма друг начин.

Чиновникът се извърна, подаде папката на единия от охраната, после отново се обърна към Ким и изпъчи гърди, сякаш за да му покаже голямата, квадратна значка на бюрото.

— Коментарът ви беше записан, ши Уард, и заедно със записа на това интервю ще бъде предоставен на Изслушването след два дена. Дотогава се боя, че се налага да бъдете задържан.

— Задържан…? — Ким поклати глава. Да не би да полудяваше. Гадеше му се, виеше му се свят и почти не чуваше какво му говорят. После изведнъж извиха ръцете му назад. Усети как белезниците щракнаха около китките му и как го задърпаха извън стаята.

— Трябва да се обадите! — извика Ким, опитвайки се да накара чиновника да го чуе. — Трябва да кажете на Тай Чо!

Ала чиновникът вече му беше обърнал гръб и говореше с другия от охраната. След това вратата се затръшна пред него и изведнъж върху тила му се стовари рязък удар. И после нищо.

Момичето спеше. Дългата й коса с меден оттенък беше разпиляна по целия й гръб, тънкият чаршаф бе надиплен като саван около хълбоците й. Старият Левър се загледа в нея — съзнаваше контраста помежду им. Плътта й беше толкова гладка, толкова нова — като коприна над стегнатата рамка от кости и мускули — възрастта не беше опетнила съвършенството й. Той въздъхна, надигна се тежко и се протегна, за да прогони умората от костите си. Изведнъж се почувства стар. Много стар. Огледа семплия лукс на стаята, лукс, за който беше роден — и поклати глава, сякаш не разбираше откъде е дошло всичко това. После отново се погледна — изтънелите крака, изпъкналото шкембе, отпуснатите гърди — всички белези и изкривявания, които времето бе нанесло върху пейзажа на плътта му. През всичките тези години той беше поддържал форма, водеше борба със самото Време, бягаше от него като плувец в опасни води, но Времето, търпеливо като акула, чакаше в дълбините, втренчило в него студени, безстрастни очи — чакаше и знаеше, че няма как да му избяга.

Потръпна; след това отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и наметна тъмносиния копринен халат, който беше зарязал там. Момичето си го биваше — много си го биваше даже — накрая тя го бе довела до върха, но изкачването на хълма беше дълго и мъчително и по едно време той за малко не я бе отпратил, засрамен от провала си.

И преди се беше случвало, разбира се — беше обвинявал умората и прекалено многото изпито вино, — но сега знаеше, че не е било нито едното, нито другото. Просто остаряваше.

Стегна колана около кръста си, след това застана пред огледалото и заоглежда ясното си отражение в светлината на лампата отгоре. След месец щеше да навърши седемдесет и четири. Една година по-млад от Толонен. Старец. Притежаващ сила и власт — така беше със старците. Но въпреки всичко старец.