Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Ще си платят за мекушавостта — само това бе казал. Но Сучек мисли дълго и упорито какво означават тези думи и го проумя. Също като Леман се отказа от алкохола, наркотиците и месото и започна да прекарва повече време в гимнастическите салони, за да усъвършенства бойните си умения.

След срещата с другите деветима босове Леман го изпрати да се види с Ни Юе на четири очи. Занесе му дарове и писма в знак на приятелство. Спомни си как седеше в натруфения офис на Ни Юе, гледаше всичко през очите на Леман — и забелязваше празното разточителство, „тлъстините“, както го наричаше Леман. И погледна Ни Юе с нови очи — може би точно така, както го виждаше и Леман, и не видя само сила и грубост, а и дребни признаци на слабост.

— Желанието е верига — казваше Леман. — Само дисциплината може да я разкъса.

Е, сега той бе погледнал Ни Юе и бе видял човек, в когото желанието е по-силно от волята. И не бе казал нищо. Това също бе научил от Леман. Слабият избърборва всичко, което мисли, на всеки, който би го изслушал. Силният запазва мълчание.

Ни Юе хареса даровете и писмата и той, Сучек, също се върна с дарове и писмени обещания. Но Леман, презрял подаръците, ги бутна настрани — повече го интересуваше онова, което бе видял Сучек. Изслуша го внимателно, после изведнъж се извърна рязко и кимна на себе си.

— Ще го подмамим — бе казал той. — Ще налапа въдичката и ще го придърпаме.

И въпреки че Сучек не разбра точното значение на думите, схвана смисъла.

— Доколко можеш да му се довериш? — попита той и забеляза как Леман се извърна и се вторачи в него.

— Да му се доверя ли?! — възкликна той. — Аз не се доверявам на никого, Иржи. Дори и на тебе. Ако беше въпрос на живот и смърт, ако трябваше да се избира — моят живот или твоят — бих ли могъл да ти се доверя? Бих ли могъл наистина да ти се доверя?

Искаше му се да каже „да“, но под погледа на Леман не желаеше да отговаря лекомислено и неискрено. Поколеба се, след това сведе глава.

— Не знам… Аз…

Но Леман само поклати глава и го хвана за рамото, сякаш за да го утеши.

— Не храни илюзии, Иржи. Оголи чувствата си. Вгледай се внимателно в себе си. Другото няма значение.

Тогава се бе приближил най-много до Леман и този миг се бе запечатал в паметта му. Но това беше близост между двама души, напълно чужди един на друг. Дори и в този миг бе усетил абсолютния студ на вакуума, който обгръщаше Леман и ги разделяше. Там, където нямаше илюзии, нямаше и топлина. И любовта — дори любовта се превръщаше в нещо ледено.

Лицето на Лу Бакенбарда изпълни големия екран; лявото му око безизразно се взираше надолу сред розовата, изровена повърхност на размекнатото му лице. На тънката му уста без устни беше изписана свирепа усмивка.

— Вон И-сун! Добре дошъл! Влизай! Всички вече сме тук.

Дебелия Вон се поколеба, после кимна на телохранителите си, мина под големия перваз на Дома на деветия екстаз и навлезе в територията на Лу Мин Шао. Вътре се огледа, изненадан от скромната елегантност на подредбата. Когато за първи път научи, че събранието на Съвета ще се проведе в публичен дом, беше скандализиран — чудеше се дали това не е някоя тънка обида от страна на Лу Бакенбарда, но неговите съветници го бяха уверили, че в последно време Лу Мин Шао ръководи бизнеса си най-вече оттам, и той прие поканата. Сега, когато го видя с очите си, разбра. На такова място свръзките на Лу от Първо ниво щяха да се чувстват като у дома си. Мястото беше добро за бизнес. Въпреки всичко Лу Мин Шао си го биваше — да ръководи триадата „Черното куче“ от бардак!

Отляво се дочу леко шумолене на завеса. Дебелия Вон се обърна с ръка на дръжката на ножа, после се отпусна. Там стоеше оскъдно облечена млада жена с наведена глава.

— Мога ли да ви взема наметалото, Вон И-сун?

Дебелия Вон огледа момичето — забеляза изящното й телосложение и за миг се зачуди дали това изящество е продукт на случайността или на човешките ръце. След това кимна и й позволи да свали коприненото наметало от раменете му. Щом се обърна, в дъното на стаята се появи Лу Бакенбарда и се приближи към него с протегнати ръце.

— И-сун… — той прегърна Дебелия Вон, сякаш не го беше виждал от много отдавна. После с широк замах го покани да влезе.

Вон отново се поколеба — беше подозрителен по навик; след това се остави да го въведат. В една стая в средата на дома чакаха останалите четирима босове, настанени в огромни, удобни кресла. На ниските масички помежду им имаше питиета и мезета. Щом влезе, го поздравиха шумно, сякаш бяха стари приятели и се бяха събрали тук да ядат, да пият и да си приказват за жени и за отминалите времена; но истината беше, че днес щяха да обсъждат нещо от върховна важност — да определят новия етап в отношенията си с Горе.