Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Защото в крайна сметка той не искаше онова, което искаше Ли Чин. Не. Искаше всичко.

Дебелия Вон се обърна, отново погледна Лу Бакенбарда, усмихна се и с измамно небрежен тон изрече онова, което през цялото време му се въртеше в ума:

— Чувам, че сред твоите тон имало някакви неприятности, Лу Мин Шао. Разправят, че се е внедрил някакъв нов. Чудех се…

Забеляза как здравото око на Лу нервно затрепка, как под стъклената маска на лицето му забушува буря и разбра, че го е докоснал по болното място. Но когато Лу Бакенбарда заговори, беше с почти свадливия тон, който използваше винаги:

— Така е, Вон И-сун, но кога ли не е имало неприятности сред низшите чинове? Освен това всичко вече е уредено, намерено е ново равновесие. Човек трябва да оставя дребосъците да се боричкат помежду си, нали така?

Отговорът беше добър и Дебелия Вон наведе глава в знак на признание, но всички тук бяха разбрали значението на този разговор, защото докато останалите бяха работили за своето издигане по нивата на съответните си братства, Лу Бакенбарда беше единственият, който бе завоювал поста си. Той не бе влязъл в братството като дете, нито беше преминал през древните ритуали на Хун Мун . Не. Също като „новия“, когото Вон бе споменал, Лу Бакенбарда беше външен човек, узурпатор и се бе издигнал до положението си с груба сила. И затова не му беше приятно да му го напомнят.

— Е, братя — изправи се Лу Бакенбарда; цялото му поведение внушаваше, че вече е забравил току-що казаното, — след като вече се договорихме, нека се оттеглим в съседната стая. Подготвил съм ви забавление. Нещо много специално. Нещо… различно .

Устата му без устни се ухили широко, но щом се извърна, Вон забеляза лявата му длан, свита в юмрук, сухожилията, изпъкнали на китката, сякаш целият му гняв — гняв, който маскоподобната празнота на лицето му не можеше да изрази — се бе стекъл в тази твърда, стегната буца кост и плът. И щом го видя, Дебелия Вон се усмихна.

Да. Стъпка по стъпка щеше да ги подкопае, макар и привидно да работеше с тях. Стъпка по стъпка, докато се подготви. И тогава щеше да избухне война. Такава война, каквато Долните нива не бяха виждали.

След като си тръгна и последният гост, Лу Бакенбарда затвори вратата и се обърна. Усмивката му беше изчезнала. Хвърли унищожителен поглед към останалите в стаята трима мъже.

— Как смее тая гад да говори за личните ми работи в моя дом?!

Лу Мин Шао изрита една масичка и тя хвръкна във въздуха. Чаши и купички с храна се изсипаха на килима.

— Жаба гнусна! Гадна буболечка! На какво си мисли, че си играе тоя, да му го начукам?

Тримата се спогледаха, ала не казаха нищо. Когато Лу Бакенбарда ставаше такъв, беше най-добре да наведеш глава и да чакаш бурята да отмине.

Лу Мин Шао потръпна. Здравото му око пламтеше сред стъкленото му лице.

— Ако беше някой друг, щях да му прережа шибаното гърло! Но ще види той. Само гледайте!

Извърна се — гневът правеше движенията му резки, изострени.

— По Лао… защо никой не ми е казвал какво става? Какво сте намислили, вашта мама, та ме държите в неведение?

По Лао, „Червеният стълб“ на Лу Бакенбарда и негов заместник, сведе глава в знак, че приема критиката, но вътрешно кипеше. На Лу Мин Шао му бяха докладвали за новия — и то не веднъж, а на няколко пъти — но той беше твърде зает да се подготвя за срещата на Съвета, за да обърне изобщо внимание — разговаряше само с дизайнерите и танцьорките.

— Не става така, да го еба — продължи Лу, приближи се до По Лао и навря розовото си, изровено, смачкано лице в неговото. — Искам лично да слезеш долу и да се погрижиш за всичко. И да поставиш всичко на мястото му веднъж завинаги, защото повече не искам неприятности, ясно? А особено много настоявам нито думица за онова, което става на наша територия, да не стига до оная путка, Дебелия Вон!

По Лао усети как лицето му пламва под скованото изражение. Потиснатият гняв бушуваше в него. После се поклони отсечено, врътна се и тръгна към вратата. Но щом я стигна, Лу Бакенбарда отново го извика:

— Ей, По Лао! И без издънки. Искам всичко да се уреди. Ясно?

По Лао се обърна и срещна погледа на здравото око на Лу. Не позволи на онова, което изпитваше в момента, да проличи.

— Разбрах, господарю Лу.

— Добре. А сега върви. Довечера искам да ми докладваш.

— Ши Уард?

Ким вдигна очи и се усмихна леко, но след това се стегна — не беше младият чиновник, с когото бе преговарял преди, а началникът на отдела. Зад прегърбения старец с побелялата брада стояха двама от охраната на отдела с оръжия на гърдите.