Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Кустоу усети как стомахът му се сви. Майкъл ли беше? И ако беше той, добре ли беше? Бръкна в джоба си, извади чип от десет юана и го бутна в ръката на бияча — не беше сигурен дали тук долу се прави така. Но май се правеше. Мъжът погледна чипа и му направи път.

— Ей там — повтори той, сякаш Кустоу не беше схванал отведнъж. — Води си го вкъщи тоя льохман! Преди некой да му е резнал гърленцето.

Кустоу се поклони леко, след това си запробива път през тълпата. Щом стигна до масата, друг хан , по-дребен, ала с още по-зловещ вид, му прегради пътя.

— К’во искаш? — надвика той адския шум.

Играта отзад беше спряла. Дузина хан бяха вперили студени погледи в Кустоу.

— Приятелят ми — Кустоу посочи просналия се на масата Майкъл Левър. — Дойдох да го прибера.

Мъжът хан поклати глава.

— Приятелят ти дължи пари. Петстотин юана . Или ще платиш, или той остава тук.

Кустоу се огледа — опитваше се да прецени ситуацията. Вярно ли беше? Толкова много ли беше загубил Майкъл? Или оня хан просто пробваше?

— Имаш ли документ? — той погледна дребния хан в очите. Оня се изкиска.

— К’ви документи, бе? Тоя ми дължи пари. Или плащай, или върви на майната си!

Кустоу си пое дълбоко дъх. Петстотин. Имаше ги. Всъщност имаше два пъти повече. Но нямаше да им позволи да разберат. Бръкна в джоба си и отдели три петдесетачки и три десетачки.

— Мога да ти дам сто и осемдесет. Толкова имам. Но мога да ти напиша чек за останалите, става ли?

Мъжът хан се поколеба, огледа го подозрително и кимна.

— Става. Обаче го разкарай веднага. И не се връщай. Освен ако не искаш да си докараш някоя беля!

Четири минути по-късно и сто нива по-нагоре Кустоу държеше Майкъл Левър над мивката, а той повръщаше. Косата на Майкъл беше мокра — Кустоу му натика главата под крана. Двете хапчета, които му набута в устата, очевидно бяха започнали да действат.

Майкъл извърна леко глава и погледна приятеля си.

— Съжалявам, Брин. Аз…

Кустоу поклати глава.

— Няма значение. Наистина няма. Но какво търсеше там долу, майната ти? Можеха да те пречукат!

Майкъл отново се извърна и се вторачи в мивката.

— Можеше пък и да е за добро.

— Не говори така. Не е вярно.

— Нима? — устните на Майкъл трепнаха странно и цялото му лице се изкриви от болка. — С мене е свършено, Брин! Всичко отиде, мамка му!

— Не, Майкъл. Не е. Движението — помниш ли? И Мери…

Майкъл поклати глава.

— Нея вече я няма. Получих бележката й.

— Не, Майкъл. Грешиш. Тя те иска. Така ми каза. Бележката… била е грешка. Тя не е разбрала какво се е случило.

Майкъл изсумтя.

— Много добре го е разбрала! Край с мене! Провалих се! И баща ми ме мрази! — той се разтресе. — Нямам нищо , Брин! Нищо!

Кустоу стисна здраво раменете му.

— Грешиш, Майкъл. Не знаеш колко грешиш. Старецът може и да няма нужда от тебе, но тя има. И аз също имам нужда от тебе, тъпо копеле. Не разбираш ли?

Майкъл се обърна и го погледна несигурно.

— Тя има нужда от мене? Сигурен ли си? Какво ти каза?

— Тя те обича, Майкъл. Не го ли разбираш? Обича те. Така че престани да хленчиш и тичай при нея. Тичай, мамицата ти, преди да си се гътнал в някоя шибана мизерна гадна кръчма!

Майкъл се облещи насреща му.

— Какво, какво?

Кустоу се втренчи в него, после се разсмя, изненадан от това, колко е наивен Майкъл.

— Как какво? Ожени се за нея, разбира се! Ожени се за нея. Още сега, преди да е станало късно.

— Да се оженя за нея? — Майкъл се разсмя кисело и заклати глава. След това трепна, изправи се и се оттласна от мивката. Кустоу се опита да го спре, но Майкъл се изтръгна и се запрепъва към вратата. Постоя там за миг, притиснал чело към бравата, после се обърна, залитна несигурно и срещна погледа на Кустоу.

— Виж какво, знам, че ми мислиш доброто, но просто ме остави на мира — разбра ли, Брин? Просто ме остави на мира, майната ти!

Метачът спря, облегна се на метлата и се загледа към Златния търговски център на Хсиян Тян. Накъдето и да погледнеше, висяха знамената с черни кучета. Копринените триъгълници се вееха тихо на изкуствения ветрец, произвеждан от огромни вентилатори от двете страни на входа. Когато бегачите на Триадата изтикваха тълпата назад, се чуваше ниско жужене и хората отстъпваха от магазина. След блъсканицата тълпата се укротяваше и се вторачваше в Лу Бакенбарда, който излизаше бавно, загърнат в модно скроена черна копринена мантия, лъщяща под светлините.