Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той я наблюдаваше безмълвен.

— Не, няма значение… Всъщност аз зная, че е така. Каза ми го баща ми. Но мога да го видя с очите си. Такъв си. Не можеш да се отделиш от работата си.

Той въздъхна продължително.

— И ти не възразяваш?

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не. Защо да възразявам? Ти си такъв. Това те прави такъв, какъвто си. И аз те разбирам.

— Наистина ли? — той задържа поглед върху нея и кимна. — Да, наистина ме разбираш.

Тя помълчаха. Тя се протегна и хвана ръката му.

— Разбирам те… — леко повдигна рамене, взряна зад него, и след миг отново срещна погледа му. — Така, както и баща си: той ме обича ненаситно и егоистично, но за него има и по-важни неща. Той трябва да ги изпълни. Когато беше заточен — и вече не можеше да бъде генерал — сякаш беше умрял. Беше като скелет, кожа и кости, по-скоро подобие на човек. Споменът за него ми позволява да те разбера. Като теб, и той е това, което върши. Двете неща са неотделими. Без работата… ако не друго, той нямаше да е това, което е. Може би тогава щях да го обичам по-малко.

— Може би — отвърна той. Гледаше я внимателно, съзрял непозната нежност дълбоко в очите й. — А ти?

Тя се засмя и се облегна назад. Стискаше ръката му и я люлееше.

— Аз?

— Да, ти . Какво искаш да правиш? Може би една част от тебе иска нещо повече?

Тя бавно поклати глава. Стискаше ръката му. Внезапно лицето й стана сериозно.

— Не, няма нищо, което да искам.

— Съвсем нищо?

Тя се засмя.

— Не. Вече намерих това, което ми трябва.

От мястото си в ъгъла Зденек следеше всичко. Джелка седеше с гръб към него и той не виждаше какво изразява лицето й, но наблюдаваше момчето от Глината, Уард. Видя усмивката му, сведения му поглед. Безпокоеше се, че трябва да разкаже какво се е случило.

Какво ще стане тогава?

Съжаляваше за Джелка. Това щеше да я нарани. Навярно болезнено. Но се налагаше. Баща й трябва да сложи край на това. Беше невъзможно да се омъжи за Уард и ако допусне грешка, ще провали възможността да се омъжи за другиго. Уард беше от Глината, а Глината си е Глина — никога няма да се издигне.

А Джелка? Той гледаше тила й. Светлината от тавана се отразяваше в златните нишки на косата й. За миг това го разсея и, усмихнат, той сведе поглед към огромните си грозни длани. Джелка Толонен беше необикновена. Толкова възвишена, изящна и… е, във всеки случай стоеше високо над Уард. Твърде високо над него.

— И така. Какво да правим?

Цу Ма се обърна към братовчедите си. Широкото му мъжествено лице се очертаваше в осветената от лунна светлина врата. Зад тази врата, извън широкия кръг на входа, слънцето осветяваше западната градина.

— Честно казано, Юан, трябва да се поровим по-дълбоко. Да разберем откъде произхожда този разум, кой го ръководи. Думите на Толонен са верни. Трябва отново да изпратим Кар на Марс. Да прерови колонията, докато разбере какво става там. Това… — той поклати глава, — това ме плаши, Юан. Призраците, които изникнаха, за да убият брат ти, бяха отвратителни, но тези са още по-лоши!

— Съгласен съм — обади се Ву Ши. — Заключенията на Толонен са най-значителното, което можем да отбележим за последните дванайсет месеца. Фактът, че те са били близо до усъвършенстването и използването на тези неща. Потвърждение колко прави са били предците ни да сложат край на изследванията в тази област. Наистина, това ме заставя да помисля и за преразглеждане на плановете ни. Трябва да сме внимателни при промяната на Декрета. Да внимаваме какво ще позволим в Градовете си.

Ли Юан обходи с поглед всички подред и кимна.

— Дадено. Ще запазим всичко в тайна. Що се отнася до Кар, ще премисля нещата внимателно. Сега той изпълнява важно поръчение, следи отблизо ставащото долу. Но тази работа може да почака. Както изтъкна, братовчеде Ма, трябва да установим произхода на тези неща и ще е добре Кар сам да ни го даде.

Излязоха бавно и поеха по пътеката към езерото.

— Какво ще стане тази вечер? — попита тихо Ву Ши. — Ще действаме ли по предварителния план?

Цу Ма вдигна глава и срещна погледа му.

— Пътят ни е начертан. Ще направим съобщението. Дори това не може да го промени.

— Така да е — навъсено каза Ли Юан. — Откакто научих за тези неща, спя лошо. Сякаш ни предупреждават — даде знак, спря и се обърна с лице към приятеля си танг; зад него се бе ширнало огромното езеро. — Нашите предшественици доказаха, че компромис с Промяната не може да има. Така ни учеха да вярваме от люлката. А сега се опитваме да направим сделка с Промяната. Да я оставим да плува като риба, уловена на въдица. Но какво ще стане, ако въдицата се счупи? Ако загубим контрол?