Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Това няма да стане — направо заяви Цу Ма, — и ти много добре го знаеш, Юан. Ако сега се уплашим, загубени сме. Трябва да има сделка. Да дадеш нещо и да получиш друго. Никой не е смятал, че ще е просто. Затова сме тангове, за да вземаме съдбоносни решения и да ги изпълняваме. Да посрещаме лице в лице проблемите веднага щом изникнат. Това е призванието ни и за себе си казвам, че няма да бягам от него.

Ву Ши протегна ръка и го докосна.

— Ние не те обвиняваме, че отстъпваш, братовчеде. Просто мислех, че навярно трябва да го отложим за известно време, да научим повече по другия въпрос, преди да обявим новото откриване на Камарата.

— Какво ще стане, ако постъпим така? — Цу Ма тръсна глава. — Не, братовчеде. Твърде много са хората, които го научиха. Министрите и помощниците им. Депутатите и водещите бизнесмени. С отлагането ще се усъмнят в последователността ни. Ще предизвикаме повече проблеми, отколкото ще решим. Не. Пътят ни е определен. Трябва да стиснем зъби я да устоим на живот и смърт.

— Така е — потвърди Ли Юан, признал справедливостта в думите на Цу Ма. През последните дни той все по-ясно и определено се противеше. Стана така, както казваше. Стъпките, които предстоеше да предприемат — промените в Едикта и отварянето на Камарата — бяха неминуеми. И докато те си мислеха, че знаят какво ще се случи, нищо от досегашния опит не показваше със сигурност какво предстои: Бъдещето оттук насетне беше неведомо като страница от непрочетена книга.

Веднъж светът вече бе владян от хаоса. Само веднъж…

Потрепери и се извърна, загледан в овощната градина отвъд древното езеро. И докато се взираше, от дълбините на паметта му изплува образът на клонче с бели цветове, което се понесе и се завъртя, завъртя се с вятъра.

— Значи това е всичко, което чу?

Зденек потвърди и Толонен се облегна с лявата си ръка на пулта. С дясната потърка врата си — метал по плът. Без съмнение отчетът на Зденек го обезпокои, но отговорът на стареца не съвпадаше с очакваното от телохранителя. Той просто приседна, каменното му лице помръкна, изглеждаше неуверен. После подсмръкна дълбоко и поклати глава.

— Не зная. Просто не зная.

Беше нещо като прецедент. Но и друг път Толонен се бе месил пряко в живота на дъщеря си. Когато се опита да я омъжи против волята й за сина на Клаус Еберт, предателя Ханс. Тогава старият направи грешка и го знаеше, но това ли го беше развълнувало сега? Все пак явно младежът му се нравеше, бил той от Глината или не. Възхищаваше му се — поне дотолкова, доколкото може да изпита подобно чувство към цивилен. Нима това може да има значение, щом става въпрос за женитбата на дъщеря му?

— Ще запазиш в тайна всичко чуто, нали?

Това не беше въпрос, а заповед. Зденек рязко се поклони и застана мирно.

— Да продължа ли да я следя, господарю?

Толонен отново изглеждаше раздвоен. В тези неспокойни времена телохранителят беше необходим, но не бе предвидил, че ще трябва да го превръща и в компаньонка. Зденек имаше свое мнение по въпроса, но го запази за себе си. Щеше да е нахално от негова страна да прибави нещо към думите си.

Толонен се мръщеше и подръпваше с предни зъби долната си устна. Стана, сякаш неяснотата му тежеше твърде много, заобиколи пулта и спря на една ръка разстояние от Зденек. Гледаше го настойчиво.

— Ще продължиш да правиш това, което вършеше преди, и нищо повече. Разбрано?

Зденек отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, и кимна отсечено. За момент Толонен помълча. Когато заговори отново, гласът му беше омекнал:

— Признавам, че се почувствах… притеснен от това, което ми каза. Ако леля й беше още жива…

Гласът на Толонен трепна. Той се завъртя отсечено и се върна зад пулта. Когато отново седна, вдигна поглед към Зденек.

— Добре. Това е всичко. Зденек… благодаря.

Останал отново сам, Толонен стана и замислен се изправи до стъклената врата. Известно време съзерцаваше изкуствения пейзаж с дървета и планини, после, взел решение, се обърна и се върна до пулта. Този път ще действа по-изкусно. Да, ще остави времето да излекува всичко.

Облегна се напред, извика по интеркома личния си секретар. Младият офицер пристигна в стаята след миг и застана мирно до вратата с наведена глава.

— На вашите заповеди, генерале.

— Заповядай, момко. Затвори вратата и се приближи насам. Искам да те помоля нещо.

Младият войник се поколеба, но направи каквото му бе наредено, изненадан от непривично интимния тон.