Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Лу Мин Шао беше едър, прекомерно грозен, с безформено уродливо лице, излъчващ примитивна жестокост. Изхрачи се, после се обърна и извика Хсиян Тян да излезе отвътре. Хсиян се появи с наведена глава — подмазваше се и все пак се чувстваше неудобно.

— Изнесете ги — нареди Лу Мин Шао с оживление в грубия глас. — Четирите, които най-много харесах. Искам да ги видя на светло.

Хсиян се обърна и щракна с пръсти. Вътре припряно зашумяха. След миг оттам се появи първата носилка — дълга и лъскава, с изящно покривало от сатен, с дърворезби, с фенери като драконови глави и „дървен“ стол с висока облегалка, предназначен за двама — тиен фен , или „Небесен вятър“. Носеха го шестима от бегачите на Търговския център, на чиито тъмни морави нагръдници и гърбове искреше блестяща червена пиктограма, „кутия в кутия“, „Хсиян“ и знака на ранга им. Оставиха носилката до Лу Бакенбарда, коленичиха и наведоха глави, изчакаха го да се качи на стола и да намести огромното си туловище на двойната седалка. След това по знак на Хсиян се изправиха бавно и направиха с носилката бавен плавен кръг.

Подканяна от бегачите на Триадата, тълпата крещеше и го приветстваше, искрено зарадвана от гледката. Но Лу Бакенбарда слезе от носилката и рязко тръсна глава.

— Следващата! — изръмжа той с гръб към Хсиян.

Вътре отново се засуетиха и оттам излезе втора носилка, по-голяма, явно по-солидна, осемместна ю-ко , наричана „Нефритов шлеп“. Беше по-широка и по-ниска от предишната и Лу Мин Шао не изглеждаше така притеснен в огромното кресло, подобно на трон, а широкият балдахин от кървавочервена коприна й придаваше кралски вид — напомняше за официалните екипажи от времето на Низшите фамилии. Но въпреки това Лу Мин Шао слезе и от нея с израз на недоволство.

Като го видя, Хсиян бързо се обърна и извика следващата носилка. Щом тя се появи под блясъка на външното осветление, метачът се приближи, проправи си път към предната част на тълпата и застана в челото й, близо до редицата на бегачите, за да наблюдава качването на Лу Мин Шао в носилката.

Чувал беше какво ли не за Лу Бакенбарда, за легендарната му неустрашимост и твърдост, за безпричинната му жестокост, но очите му видяха нещо друго. Какъвто и да е бил едно време, Лу Бакенбарда вече не беше такъв. Самоугаждането бе заело мястото на решителността, скотската жестокост бе отстъпила на нещо като инстинктивен хедонизъм. Без съмнение Лу Мин Шао оставаше огромно, застрашително на вид чудовище, с което никой не иска да враждува, но въпреки това качествата му, които го направиха 489, които му дадоха право да изтръгва мощта на смъртните си врагове, сега бяха само призрак. Той видя, че Лу Бакенбарда се оглежда наоколо, разтревожен не от възможната заплаха на тълпата — той постоянно се страхуваше от покушение — а любопитен какво впечатление прави. Метачът забеляза дебелите скъпи пръстени, които носеше, елегантните одежди от Първо ниво, и разбра: трите години на неоспорвано лидерство бяха променили Лу Мин Шао. Бяха го пречупили. По-лошо, бяха го направили суетен.

В това време Лу Бакенбарда се качи на широката, потънала във възглавници седалка и се отпусна на ватираната коприна. Да, само глупак може да се перчи по такъв начин пред хсяо джен , „низшите“. Само глупак ще се излежава със затворени очи, когато куршумът на убиеца е на секунда от сърцето му.

Леман се обърна и доволен премина обратно през навалицата. Беше видял достатъчно. Лесно ще издебнат Лу Бакенбарда. По-лесно, отколкото предполагаше. Но да не става прекалено уверен. Най-добре е да подготви всичко и да се убеди, че съдбата ще е на негова страна.

Върнал се при двуколката си, Леман сгъна дръжката на метлата и я закачи на двете странични скоби. След миг — обикновен метач в очите на случайния наблюдател, който отива по работа — той направи с двуколката остър полукръг и бавно се понесе към страничния коридор, на път към транзитния асансьор надолу.

Сестрата върна пропуска на Джелка и заобиколи пулта. Зад нея в остъклената кабина, от която се виждаше просторната площ на рецепцията, охраната на клиниката се отпусна и се върна към партията шах.

— Очаква ли ви? — попита сестрата.

Джелка се усмихна и каза:

— Не, но мисля, че ще ми се зарадва.

— Добре. Последвайте ме. Буден е, но може би работи.

— Работи?

Сестрата се засмя.

— Не спира нито за миг. Още първата сутрин след операцията вече седеше в леглото и преглеждаше папки. Но все още не позволяваме да използва присадката. Дори и с най-новите лекарства е необходимо време, докато имплантът се прихване.