Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Джелка кимна неопределено и се намръщи. Звучеше ужасно. Зад нея телохранителят й Зденек се озърташе. Чувстваше се неловко без оръжието си. Склони да дойде тук само заради настойчивите молби на Джелка.

— Имаше ли проблеми при операцията?

— Не. В наше време това вече е рутинна операция. Миналата година бяха повече от три милиона. Но трябва да почива. Иначе ще се наложи отново да го оперираме, от емболия. Това наистина е опасно.

— А-ха — отговорът не беше удовлетворил Джелка.

— Ваш приятел ли е?

Това не беше нейна работа, но Джелка отговори, без да се притеснява, че Зденек я слуша и навярно това, което е чул, ще бъде съобщено на баща й.

— Той работи за баща ми. И за Ли Юан.

Сестрата я гледаше с широко отворени очи, после кимна.

— Значи затова е тук — засмя се тя. — Стори ми се странно.

Стигнаха до края на коридора и завиха наляво. Сестрата спря пред втората врата и набра кода на пулта до вратата. Веднага светна екран и показа образа на пациента, легнал в леглото. Беше Ким. Наведена леко напред, сестрата заговори в домофона:

— Имате посетител, ши Уард. Джелка Толонен. Желаете ли да влезе?

Ким се усмихна широко към камерата.

— Разбира се. Моля… поканете я.

Вратата се открехна, сестрата застана отстрани, за да пропусне Джелка вътре. Зденек понечи да я последва, но Джелка се обърна и го погледна.

— Зденек, моля те, остани тук. Ще изляза след десет минути.

Той се поколеба и тръсна глава.

— Извинете, ну ши Толонен, но в противен случай баща ви ще ме изправи пред Военния трибунал. Имам заповед да не ви оставям сама нито за миг — той замълча, явно притеснен от неловкостта си. — Знаете защо…

За момент тя остана безмълвна, после отново се обърна към сестрата:

— Тук има ли аудио? Поне слушалки?

След миг колебание сестрата кимна.

— Желаете един комплект?

Джелка също кимна и се обърна сияеща към Ким:

— Извини ме. Още секунда.

Той се усмихна, прехласнат от образа й.

— Не се тревожи. Чудесно е, че отново мога да те видя. Как научи, че съм тук?

Тя хвърли поглед към Зденек и се усмихна широко.

— След малко ще ти разкажа.

Сестрата се върна и подаде на Джелка слушалки, малка звукозаписна машина и жак за под ухото. Джелка ги връчи на Зденек.

— Ще ги сложиш ли заради мен?

Огромният мъж погледна към слушалките и се засмя поомекнал.

— Така да е. Но ако баща ви ме разпитва, трябва да му отговоря. Нали разбирате?

Тя се засмя, наведе се напред и леко го целуна по бузата.

— Ще се опитам да ти се отблагодаря.

Зденек кимна и седна в далечния ъгъл на стаята. Слушалките се полюляваха несръчно на широката му, гладко обръсната глава. Доволна, Джелка влезе. Придърпа стол и седна близо до леглото, с гръб към пазача си.

Ким седеше в леглото си. Комсетът, на който бе работил досега, бе отместен настрани върху чаршафите. Той се наведе напред с намерение да я целуне, но тя леко поклати глава.

— Какво има? — тихо я попита той и погледна към пазача зад нея. — Баща ти ли измисли това?

— Смята, че е необходимо, когато пътувам.

— А ти?

Тя кимна.

— Досега направиха три опита да ме убият. Едва ли ще се откажат. Могат да се доберат до него само чрез мен. По-добре е да не им дадем такава възможност.

— Разбирам.

Явно преди не беше съзнавал колко е тежък животът й.

Тя се усмихна. Развесели се.

— Както и да е. Ти как си?

Погледът му блуждаеше. После отново срещна очите й и се усмихна.

— Сега съм добре. Още ме боли, болките в главата са мъчителни — особено нощем — но казват, че се оправям бързо.

Тя се приближи към него, загледана в металическата плочка, изпъкнала от плътта над ухото му. Кожата наоколо беше зачервена и ожулена, но тънкият като конец белег отгоре изглеждаше добре. Въпреки това от мисълта за имплантацията й се повдигна. Не й беше леко да приеме присадката на баща си, макар тя да е направена много преди раждането й. Продължаваше да й се струва нещо неестествено. Повече от изкуствената му ръка.

— Е? — меко я подкани той.

Тя отдръпна назад глава и го погледна. Ясно долавяше несигурността в гласа му. Безпокоеше се как ще го възприеме. Дори не я беше уведомил, че смята да си направи операция.

— Нужно ли ти е това?

Той вторачи поглед в нея, след което кимна.

— Ще работя по-лесно.

Тя отново погледна сребристата плочка.

— Добре е направено.

— Отлично. От личния хирург на Ли Юан.

— Това ми стига. Доволна съм — тя се подвоуми и погледна надолу. — Работа… тя е всичко за теб, така ли?