Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Отначало приказваха за най-различни неща и на всевъзможни теми: от планираното отваряне на Камарата и новите изследвания в космическите технологии до развитието на случая с наследството на „ДженСин“ и последния ход на търговските вътрешноградски съглашения. Но с напредването на вечерта настроението им ставаше все по-мрачно, разговорите им се фокусираха върху тиранията на Седмината и на свързания с нея провал на бащите им.

Близкият приятел на Левър Карл Стивънс възбудено ръкомахаше:

— Бащите ни говорят за промени, за връщане към империята. Всички ние бихме искали да ги видим, но като се замисли човек, между тях и Седмината няма особена разлика. Който и да управлява. Седмината или нашите бащи, ние ще си останем все така. Изтикани. Също толкова безпомощни, колкото сме и сега.

Брин Кустоу кимна до него.

— Карл е прав. Ако не друго, то положението ни ще е много по-лошо от сегашното. Ако Седмината паднат и бащите ни дойдат на власт — какво ще стане? Биха ли ни прегърнали като естествени съюзници в сделката? Не. И дума не може да става. Познаваме начина им на мислене. През последните години всички сме им сърбали попарата. Те виждат в нас заплаха. Потенциални узурпатори. Тъжно ми е да го казвам, но в крайна сметка ние сме се превърнали във врагове на бащите си.

Разнесе се мърморене — неохотно съгласие, наситено с неловкост.

— Но какво можем да направим? — попита друг, Мичъл. — У тях е цялата власт — истинската власт . А ние получаваме само трохите от масата им. И какво можем да направим с тези трохи?

Огорчението в гласа на Мичъл се отразяваше в лицата на всички. Кустоу погледна към Майкъл, после сведе поглед и сви рамене.

— Нищо… — отговори тихо той. Но нещо в държанието му намекваше за друго.

Застанала до Майкъл, Емили последователно плъзна поглед по лицата им — усети внезапното напрежение, обхванало кръга. Въпреки онова, което се говореше, нещо в цялата тази сложна шарада за „империята“ я караше вътрешно да ги отхвърля. Те си говореха как щели да променят баланса на силите — говореха за „освобождение“, а всъщност единственото, което искаха, беше да заграбят властта за себе си. В това не бяха по-добри от бащите си. Не. Дори и след прекараното в затвора време не бяха разбрали. За тях това все още си беше преди всичко игра. Нещо, с което да си запълват часовете и да прогонват призрака на досадата.

Въпреки това беше хубаво, че ги вижда — и разбира как мислят и действат — защото по някакъв странен начин това я правеше по-силна и по-решителна.

За момент се откъсна от разговора им и се вглъби в себе си, съсредоточи се върху идеала, за който работеше през всичките тези години. Идеалът на Промяната — истинската промяна, освободена от старите структури на властта. Нещо съвсем чисто и съвсем-съвсем ново. Точно за това се беше борила през всичкото време в Пин Тяо . За нов свят, освободен от йерархии, в който мъжете и жените ще дишат нов въздух и ще живеят с нови мечти. Да, и тъкмо това бяха предали Мах и Гезел, когато бяха избрали да работят с Де Вор.

Потръпна и се огледа. Майкъл я наблюдаваше загрижено.

— Какво има, Ем?

Тя се втренчи в него — в първия миг не го разпозна, изненада се, че се намира тук, сред цялото това сборище, сред онези, които би унищожила, без изобщо да се замисли. И след това, щом се осъзна, се разсмя. А той, вперил поглед в нея, се усмихна, усмихваше се все по-широко — не разбираше нищо, ала онова, което виждаше по изпитото й изваяно лице, му харесваше. И докато я гледаше, в него сякаш отникъде се надигна странна, нова решителност и нервните му окончания пламнаха.

— Е, Майкъл? Забавляваш ли се?

Майкъл Левър се обърна, прегърна домакинята, притисна я към себе си, целуна я по бузата и чак тогава се дръпна. Глория Чун беше висока и поразително елегантна млада жена с класическите черти на аристократка хан . Говореше се, че предците й били свързани с великата династия Мин; като я гледаше, на човек не му беше трудно да повярва. Тази вечер беше облечена като прочутата императрица Ву — дълги одежди, сини като нощното небе и избродирани с хиляди мънички златни слънца.

Бяха сами на големия горен балкон. Последните гости се клатушкаха под тях по криволичещите пътеки обратно към носилките. Тя го заобиколи, застана до парапета и се загледа в тъмната, осветена от лампи градина.

— Прекарах си добре — обади се тихо той, застана до нея и се облегна на парапета. — Беше ми приятно да си мисля за неща, различни от неприятностите с баща ми.