Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Щом произнесе последните думи, Левър тресна с десница бутона „изключване“ и скочи от стола, докато изображенията се стопяваха във въздуха.

Точно в този миг в другия край на града шефовете на главните му отдели щяха да бъдат събудени и да им съобщят решението му. Да, и без съмнение има да ме псуват под мустак — помисли си Левър, усмихнат дивашки. Да, но така стояха нещата в този свят: не бива да се оглеждаш, а да вървиш напред. Ако нещо имаше смисъл, нямаше никаква основателна причина да се бавят. Нито пък имаше място за сантименталности. И двете бяха слабости. Фатални слабости, ако се допуснат.

Отиде до барчето в дъното на кабинета, измъкна бутилка с любимото си малцово уиски, наля си голяма чаша, обърна се и се огледа.

Голям кабинет в ранчерски стил: тежки, ниски дървени прегради го разделяха на „ясли“. Вляво имаше механичен кон — зад една от преградите, под собствения му портрет като двайсетгодишен, гол до кръста, с кожени панталони и лъскави кожени ботуши.

Доста време беше минало — месеци, ако не и години, откакто се бе опитал да обязди коня. Не че изобщо му беше минавало през ума, но сега кой знае защо се приближи до него, мина под релсата, застана до коня, отпусна ръка върху гладката, хладна кожа на седлото и вдъхна тежката, животинска миризма.

До отсрещната стена зад бюрото стоеше голям шкаф със стъклена витрина, пълен със спортни трофеи: спомени за една атлетична младост. До него, осветен с мека светлина отгоре, висеше портрет на жена му — беше нарисувана до раменете; красивата й златна коса обрамчваше като ореол мекото й ангелско лице.

По-рано бе седял в личната си прожекционна зала, обгърнат от мрака, втренчен в холограмата на сина си Майкъл, който се боричкаше с него край басейна, а младата му съпруга Маргарет ги гледаше. Филмът беше стар, заснет малко преди смъртта на Маргарет. Тогава Майкъл беше на осем, а той — на петдесет и четири години.

Потръпна, щом се замисли за изминалите оттогава години. Тази есен ставаха двайсет. Дълги години, през които упорито се бе мъчил да забрави; да стане твърд като стомана и да устоява на цялата болка и несправедливост, които бе почувствал при смъртта й. Всичко стана толкова внезапно. Загроби се в работата си, хвърли всичко да направи компанията си „ИмВак“ номер едно в Северна Америка. Но това му струваше много. Никога не успя да я оплаче както трябва и вътре в него още болеше. Дори и сега, след всичките тези години, не можеше да я погледне, без стомахът му да се свие и устата му да пресъхне. Беше му трудно да отгледа момчето без нея, но бе успял. И за известно време всичко беше наред. За известно време…

Левър извърна глава. Внезапна горчилка го накара да се намръщи. След всичко, през което бе минал — след всичко, което беше направил за момчето — как може Майкъл така да се обърне срещу него? И то пред хора! Какво нахалство! Каква неблагодарност…

Мина под релсата, приближи се до масата към вратата, взе плика и го разкъса гневно. Вътре беше писмото, което бе написал по-рано — кратката бележка за помирение, в която прощаваше на Майкъл и го молеше да се върне. Постоя така за миг, скъса листа на две, после — още на две с лице, изкривено от болка и гняв.

— Не — прошепна тихо и се огледа объркано, внезапно уплашен от силата и яростта на чувствата си. — Не сега, а може би никога. Не. Не и докато не се върнеш с пълзене и не помолиш за прошка.

А щеше ли да е достатъчно? Щеше ли да поправи онова, което се бе скъсало между тях? Не. И все пак без него нямаше нищо. Това огорчение, този гняв го гризяха ден след ден, час след час, не го оставяха да си почине. Също като смъртта, помисли си той и пак потръпна, учуден как е свързано всичко. Като смъртта.

За три дена Леман доведе местния бос на тон , Ло Хан, на масата за преговори. Четиринайсет от хората му бяха мъртви, а още шестима се бяха присъединили към Киан А-йин под ръководството на Леман. Сега Ло Хан седеше с трима от своите главорези срещу Киан и се договаряше с него.

— Много е висока. Твърде висока — Ло Хан изплю фаса от пура, който предъвкваше.

— Петнайсет процента от сделката вече са извършени — отговори Киан и се обърна, за да се усмихне на Леман, сякаш за да му каже: „Ти можеш да се биеш, ама като става дума за сделки, гледай сега експерта.“

Леман не каза нищо — знаеше, че онова, което иска Киан, беше абсурдно малко. Цифрите, които Ло Хан показваше в тефтерите си, бяха орязани. Дори и при повърхностна оценка, той прибираше четири-пет пъти по толкова. И една шеста от двайсет процента не беше много, като се има предвид, че вече го бяха тупали здраво в четири случая. Но нямаше значение. На каквото и да се съгласеше Киан, той, Леман, щеше да скъса съглашението, когато му дойдеше времето, защото искаше всичките сто процента от наркотърговията на Ло Хан.