Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Досега не беше сигурна. Бе се чудила дали наистина има разлика между бащата и сина, но тази вечер, докато го слушаше как говори за намеренията си, го бе видяла и от друга страна — и то от страна, която никога не бе предполагала, че съществува. Желанието за промяна — тази изгаряща го отвътре нужда да направи нещо за обикновените хора в Америка… истинско ли беше или просто реторика? Въпреки че водата бе топла, тя потрепери само при мисълта за това. Страстта му — този яростен, безкомпромисен огън, който бе съзряла тогава, когато той за миг се бе обърнал към нея — й се бе сторила достатъчно истинска. Но докъде би стигнал той по този път? Дотам, докъдето искаше да стигне тя, или куражът щеше да го напусне пред лицето на истинската промяна? Щеше ли да се отдръпне плахо преди крайната стъпка?

Спря водата, излезе изпод душа, изстиска косата си и я уви в кърпа. Известно време стоя така, втренчила невиждащ поглед в замъгленото огледало, докато се сушеше, после се обърна и излезе от банята.

В спалнята беше тъмно. Единствената светлина идваше от отворената врата на банята. И въпреки това го видя още преди да прекрачи прага.

Седеше на леглото й с насочен право към нея пистолет. Висок, безбрад хан с ниско подстригана тъмна коса. Никога преди не беше виждала това лице.

Понечи да отстъпи назад, но той леко вдигна пистолета и щракна затвора. Тя нямаше как да сбърка този сигнал. Застина на място и отпусна ръце с разтворени пръсти — жест, с който искаше да го увери, че не е въоръжена. Беше гола, светлината идваше иззад гърба й.

— Какво искаш?

Изрече го спокойно, без да издава страха си. Оня можеше да я убие за секунда. Два куршума в сърцето. Точно това бе очаквала още от деня, когато пристигна от Европа. И сега най-накрая я бяха открили.

Той се изправи и прекоси стаята, без да я изпуска от мерника си и без да отмества очи от нея. Вдигна нещо от тоалетната масичка и й го метна. Халатът. Тя кимна едва-едва за благодарност и го навлече.

— Кой те изпраща? — пробва отново.

Усмивката му беше странна, почти позната. Телосложението му — също. Тя набърчи чело — опитваше се да си припомни. И тогава той заговори:

— Как вървят работите, Емили?

Тя присви очи — не беше съвсем сигурна; след това се разсмя смаяно.

— Ян…? Ти ли си?

Усмивката му стана още по-широка. Дулото бавно се отпусна надолу. Беше Мах. Ян Мах — сега вече го виждаше, въпреки промененото лице. Имаше нещо в стойката — в начина, по който се движеха мускулите на лицето му — което не можеше да се скрие.

— Какво се е случило?

Той си пое дъх.

— Бяха по петите ми. Нападнаха ни — преди единайсет дни, при третия звънец. Убиха повече от двайсет агенти и взеха в плен сигурно още трийсет, сред тях — и шестима от нашите ръководители на клетки, другари, които ме познават лично. И които биха могли да ме разпознаят.

— Кар?

Той кимна.

— Сигурно. Носят се слухове, че създавал нови отряди, но си мислех, че още не са готови — сви рамене; чертите му за миг се изкривиха в гримаса, докато си спомняше за случилото се. — Това… — леко докосна лицето си. — Направих си го преди осем дни. Още ме боли. Трябваше да си почивам — да остана още известно време с бинтовете — но в Европа положението стана твърде напечено. Трябваше да се измъквам.

— Искаш ли да останеш тук?

Мах впери поглед в нея, после кимна.

— Няма да е задълго. Най-много за два дена.

— Ами после?

Той погледна пистолета, който държеше, след това го метна на леглото.

— Трябва да се връщам. Има разни неща за довършване. Стари сметки за уреждане. Всичко съм подготвил, но трябва да съм там, за да съм сигурен, че ще мине гладко — Мах отново й се усмихна. — Ами ти? Какви ги вършиш тук?

Точно щеше да отговори, когато на вратата се почука. Извърна се нервно, после отново го погледна.

— В банята. Скрий се в душ кабината. Вземи и пистолета. Ще се опитам да ги разкарам — които и да са.

Той кимна и тръгна към банята. Чак когато влезе и затвори вратата, тя се отправи към коридора.

— Кой е?

— Доставка за ну ши Дженингс.

Тя допря върха на езика си до предните си зъби. Доставка? В 4:17 ч. сутринта? Протегна се, врътна ключа, дръпна лекичко вратата и надникна през тесния процеп. Отвън стоеше дребничък хан с наведена глава, наполовина закрит от огромната кошница с цветя, която носеше.

Тя се засмя — все още имаше подозрения. После видя картичката и веднага разпозна прилежния, закръглен почерк на Майкъл Левър. Дръпна вратата.