Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Имаше десет копия от договора — за всеки един от подписващите. Наблюдаваше как първо взеха да се мръщят, след което с все по-нарастващ интерес се зачетоха в петнайсетте условия, които щяха да донесат мир на Долните нива на Северна и Централна Европа. Договор, който разделяше територията на Куей Чуан на десет равни части. Който осигуряваше подробно разработени условия, според които да уреждат нещата помежду си. Леман го бе изработил по модела на търговските договори, които бе намерил сред документите на мъртвия си баща, но използваните понятия бяха специфични за тон . Ман Хси вдигна очи, срещна погледа на Ян Ян и се усмихна. Както и очакваше Леман, бяха се впечатлили. Никога преди не бяха виждали нещо подобно и това много им харесваше. То придаваше на действията им отпечатък на законност. Караше ги да се чувстват като бизнесмени. Като служители на компания. Леман ги гледаше как един по един се изправят, след като са прочели всичко, и като че ли се надуват, сякаш са станали нещо по-голямо от онова, което представляваха само преди малко. Царе. Макар и само на Долните нива.

— Е? — той погледна към Ман Хси.

Ман Хси вдигна очи към Ни Юе, който троснато кимна, без да поглежда към Леман. По-нататък си беше чиста формалност. Сучек раздаде четките и те подписаха — Ян Ян с такъв размах, че подписът му се разпростря върху три подписа на негови колеги босове. Документите бавно обикаляха масата, докато всичките копия до едно не се сдобиха с по десет подписа. След като приключиха с това, Леман се изправи и с жест помоли за тишина.

— С този документ, копие от който ще притежава всеки от нас, ние имаме мир в нашата част на големия Град — усмихна се любезно и кимна. — Да, мир и благоденствие. Но… — изражението му се промени и цялото му дружелюбие го напусна, — ако който и да е наруши този договор, тогава всички останали страни са длъжни и ще се обединят, за да го накарат да отговаря за това — направи драматична пауза и изгледа всички подред. Когато заговори отново, тонът му беше яростен и настоятелен: — Само ако всеки от нас знае това и се бои от него, съглашението ще има смисъл. Разбрахте ли?

Последва миг на колебание, после кимане и одобрително мърморене.

— Разбрахме — обади се Ни Юе с глас, натежал от сарказъм. Но очите му вече издаваха нещо друго. Договорът го бе засегнал; беше го накарал да постави под въпрос онова, в което вярваше преди. И въпреки че продължаваше да говори със свадливия си тон, дълбоко в себе си вече далеч не беше толкова уверен. Въпреки всичко Леман бе успял да го впечатли.

— Добре — и Леман отмести поглед от Ни Юе. — Значи тук приключихме.

Коридорът беше претъпкан. През последния половин час пред офисите на корпорация „Чи Чу“ се трупаха хора, любопитни да видят кой ли е поръчал такава натруфена носилка. Старци, и деца, млади жени и младежи безделници — и хан , и хун мао — всички се тълпяха там, зяпаха и бърбореха. Някои си запълваха времето да разглеждат носилката — проверяваха на пипане плътността и качеството на перденцата от зелена коприна или надничаха вътре да разгледат огромното, покрито с луксозна тапицерия кресло. Майтапеха се колко ли е едър онзи, за когото е това кресло, а после изведнъж се разнесе смях — едно от младите момчета беше започнало да разиграва пантомима, като се преструваше на тлъст чиновник — колкото надут, толкова и дебел — който с клатушкане се настанява на стола. Други пък се бяха струпали около приклекналите носачи и се опитваха да ги заговорят, но дългогодишната им работа не ги беше направила приказливи. Четиримата мъже търпеливо чакаха и мълчаха със сведен поглед — знаеха, че наблизо са застанали „бегачите“.

Щом Ким се появи, облечен в прости дрехи и с тънка папка под мишница, разнесе се изненадано мърморене. Мнозина се вторачиха зад него — чакаха да видят кой още ще излезе; но там нямаше никого освен служителите на „Чи Чу“ , които се изсипаха от сградата и застанаха под входната арка.

Мнозина сред тълпата бяха виждали момчето — или в чайната, или късно нощем по коридорите. Малцина обаче знаеха кой е той и каква е ролята му в тази корпорация с такова странно име — „Чи Чу“ . Мислеха го просто за някакво си момченце. Може би куриер или пък племенник на някой богаташ. Но сега го гледаха с нови очи, преценяваха го наново. Или поне се опитваха.

Ким се спря и се огледа неуверено, после се обърна назад и по лицето му се изписа усмивка. Над портата на компанията бяха драпирани алени знамена — за късмет. Под тях се беше наредил целият персонал — шестима души — за да си вземе довиждане с него и да му пожелае късмет.