Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Огледа се. Фалшивата карта за самоличност беше на леглото, където я бе оставила по-рано. Пропуск. Подробности за службата. Фалшива ретина. Всичко необходимо, ако охраната я спре и започне да я разпитва. Де Вор го беше обмислил добре. Но защо? Защото знаеше, че тя все някога ще започне отново — ще агитира, ще създава неприятности на Седмината? Само това ли беше? Или имаше и нещо друго? Нямаше ли и някаква друга цел, все още скрита за нея?

Както и да е — време беше да рискува. Да изпълни обещанията, които беше дала сама на себе си.

Когато на вратата се почука, вече се беше облякла и изсушила косата си. Три почуквания — пауза — едно и после — пак три. Мах. Беше се върнал.

Тя се разгледа в огледалото, стегна се, после отиде до вратата, дръпна резето и натисна ключалката. Щом вратата се плъзна назад, Мах се вмъкна вътре, едва я погледна и тръгна право към банята.

— Ей! — подвикна тя подире му. — Какво си се разбързал?

Последва го и застана на вратата. Наблюдаваше го как разкопчава якето си, изважда отвътре три мощни автомата като тези на охраната — всеки увит в лист лед — и ги прибира в изпразнения бойлер над душа.

Щом приключи с това, се обърна и й се ухили — тя все още изпадаше в шок всеки път, когато видеше лицето му.

— Бива, бива — той веднага забеляза как е облечена; бдителният му поглед не пропусна променения цвят на очите й — отбеляза го, като посочи с пръст собственото си око. — Това кой ти го уреди? Де Вор?

Тя се втренчи в него — усети как някаква част от старата й враждебност се завръща.

— Е, не си ти, нали, Ян? Ти искаше да умра.

Мах се разсмя учудено.

— Той ли ти го каза? — сви рамене. — На мене ми каза, че си му се изплъзнала. Че се опитал да те хване, но си била твърде добра за него.

Тя потръпна при спомена. Не, не беше така. Де Вор я беше открил достатъчно лесно и само да бе поискал, можеше да я убие. Но не я уби. И ето я тук след две години, готова да започне отново.

— Нали знаеш, него го убиха — Мах мина покрай нея и тръгна към спалнята. — Аз се опитах на космодрума в Нант, но неговият човек — онова червенооко копеле Леман, албиносът — ми оплеска работата. Уби трима от най-добрите ми хора. Обаче човекът на танга — онзи едрият от Мрежата, Кар — най-после го гепи. Разбил му черепа с приклад, така чух.

Тя отново го последва. Той взе да си прибира нещата от дъното на гардероба и да ги пъха в голям сак.

— Не го знаех — обади се тя. — Ама ти какво правиш?

Той се обърна, все още полуприклекнал, и я погледна.

— Местя се, Ем. Нови полета. Нови начинания. Знаеш как е…

Тя поклати глава.

— Изненадваш ме, Ян. Винаги си ме изненадвал. Толкова си изобретателен. Толкова гъвкав.

Той се изправи, след това тихичко се разсмя.

— Наистина ли улових нотка на неодобрение в тази последна забележка, Емили Ашър?

Тя го погледна право в очите — опитваше се да проникне зад маската от нова плът; после кимна.

— Ние с тебе искаме различни неща. Винаги е било така, но ми отне доста време да го разбера.

Той се вгледа в нея, след това извърна глава, затвори сака си и го метна на рамо.

— Не, Ем. Не е онова, което искаме, а на какво сме готови, за да го получим. Точно това ни прави различни. Но сега вече всеки може да върви по собствения си път, нали? Сега имаме възможност да видим чий път е най-добър — Мах отново срещна погледа й. — Няма да те лъжа, Ем. Ако ти се беше изпречила на пътя ми, нямаше да се поколебая да наредя да те убият. Но ти не ми се изпречи. И, мисля, никога няма и да го направиш. Ако си го мислех, никога нямаше да ти цъфна на вратата преди два дена. Та независимо дали ми вярваш или не, нека ти го кажа: онова, което ти е казал Де Вор, просто не е вярно. Не съм искал да умреш. Нито пък сега го искам. И ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да ти помогна, просто ми се обади. Дължа ти го, нали?

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— И къде отиваш сега? Обратно в Европа? Или смяташ да действаш тук, на по-долните нива?

Усмивката му разтегна новата кожа покрай устата толкова силно, че заприлича на пародия на усмивка.

— Нито едното, нито другото, миличка ми Ем. Ще гостувам. Точно натам съм тръгнал. На гости на стария Левър в Ричмънд.

Старият Левър стоеше до басейна и се сушеше, когато въведоха двамата мъже. Обърна се небрежно и ги загледа как се приближават покрай бордюра на басейна, после хвърли кърпата на пода и протегна ръка за поздрав.

— Милн… Рос… Радвам се да ви видя отново. Надявам се, ще пийнете по едно питие?