Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Богове…

Мъжът й подаде кошницата и отстъпи с дълбок поклон. Тя се обърна, дръпна вратата зад себе си, прочете картичката и се върна обратно в стаята.

— Е… — започна Мах, щом излезе от банята, но млъкна, като видя цветята. — Някой приятел? — полюбопитства той.

— Да — поколеба се тя и прикри картичката с ръка. Кой знае защо, не искаше той да види какво пише там. — Много близък приятел.

Бяха орхидеи. Съвършени екзотични орхидеи, по хиляда юана бройката, а тук имаше… колко? Трийсет, че и повече. Тя се намръщи — този подарък я притесняваше. После дръпна кошницата към лицето си, помириса ги, вдъхна деликатния им, прекрасен аромат.

— Любовник? — Мах беше прям както винаги.

— Не — отговори тя. Но още докато го изричаше, пак видя усмивката му, видя как се готви да я разсмее с някоя шега, а после — тъмните му очи, които пламтяха, докато говореше за предстоящите велики промени.

— Не — повтори тя. — Само приятел. Много добър приятел.

— Всичко ли провери?

Сучек кимна — хищна усмивка разсече тясното му лице.

— И хлебарка не може да се измъкне оттам, освен ако ние не я пуснем.

— Добре — Леман си пое дълбоко въздух, после кимна на свой ред. — Добре. Да вървим при тях.

Преминаха през кордона — някои от мъжете им бяха познати, други — непознати; всичките — нащрек, нервни, но имаха строгата заповед да не предприемат нищо. Ако днес нещата тръгнеха накриво, щеше да избухне такава война, каквато Долните нива не бяха виждали от десетилетия. Война, в която триадите със сигурност щяха да се окажат въвлечени.

Палубата беше разчистена за срещата, присъстваха само тон . Големите клечки — всичките деветима тартори на банди, негови съперници на територията на Куей Чуан — чакаха Леман на главната, застанали сред ширналото се открито пространство. Бяха се разделили на две групи — едната от четирима души, другата — от петима. Леман се спря, огледа внимателно всяка подробност, след това продължи напред. Сучек вървеше до него.

По лицата им се виждаше, че славата му го е изпреварила. Високият му ръст, смъртната му бледност, белотата на одеждите му, пистолетът му в кобура. Някои от тях се правеха на безразлични, но очите им говореха и той нямаше как да сбърка. Страхуваха се от него. Днес бяха дошли тук само защото се страхуваха. Също като Киан и Ло Хан преди тях, и тези се бяха опитали да се разправят с него по друг начин. Но сега бяха принудени да преговарят. Или да рискуват с продължителна партизанска война, която щеше да унищожи ресурсите им и да ги откъсне от печеленето на пари.

Той вдигна празните си ръце, сякаш държеше голяма купа, с неестествено широко разтворени пръсти като дълги, изящни ледени игли. Жестът като че подчерта колко бе различен от тях — дългите му тънки ръце в странна поза, цялото му тяло, леко приведено като на боец. Това беше наполовина предизвикателство, наполовина поздрав. То го отличаваше от отпуснатите, почти небрежни стойки на мъжете отсреща.

— Джентълмени?

Остави архаичната дума да увисне във въздуха между тях, необяснимо иронична, и забеляза как взеха да се мръщят и да се споглеждат. И въпреки че му стана забавно, не позволи нищо да се изпише на лицето му, освен почти механичната напрегната бдителност.

— Какво искаш? — попита един от тях.

Това беше първият въпрос, основният въпрос, който един човек задава на друг открито или не. Леман се извърна леко, за да застане лице в лице с мъжа, и от пръв поглед разбра, че бяха избрали за свой говорител онзи, който изглеждаше по-силен и по-агресивен от останалите: брадат мъж със свиреп поглед и осанка на бик. За разлика от другите, той беше облечен просто, пръстите му не бяха накичени с тежки пръстени, които като че ли тук долу бяха белег на статута. Леман леко вирна брадичка и отговори:

— Каквото и вие. Мир. Примирие. Отстъпки.

Брадатият се усмихна — имаше здрави бели зъби. Казваше се Ни Юе и Леман знаеше всичко, което трябваше да знае за него. Всичко, което би могло да се знае, без да се четат мислите му. Но това, че бяха избрали Ни Юе, наистина го изненада. Очакваше да си има работа с Ян Ян или Ман Хси — някой по-приказлив. Това го накара да прецени нещата отново и да промени тактиката си. Ни Юе беше грубиян. Усмирител. Ясно беше: мислят си, че това е начинът да се справят с него. Е, щеше да им покаже, че грешат. Още преди Ни Юе да е казал нещо, Леман се извърна, промени стойката си, отпусна мускулите на лицето, пристъпи към Ян Ян и му подаде ръка.