Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

За шест седмици тук долу Леман бе научил много за Долните нива. Внимателно бе наблюдавал и бе слушал нащрек думите на Сучек. Знаеше ги как мислят и какво искат. Познаваше силата и слабостите им — особено последните — и сега бе дошъл да провери как да използва и двете, за да постигне целите си.

А какви бяха тези цели?

Когато от планината се беше върнал в Града, искаше ни повече, ни по-малко от това, докрай да си отмъсти на Седмината. Беше се виждал като самотна фигура, която се плъзга между нивата като сянка и носи смърт на Фамилиите и на всички, които ги подкрепят. Но това беше само мечта. Сам-самичък не можеше да се надява да промени каквото и да е, а и по природа си беше самотник: не можеше да изразява мислите си, омразите си и да ги споделя. Ала въпреки това имаше и среден път.

Можеше и да е самотник, но не беше задължително да е сам. Вече формираше около себе си солиден корпус от мъже — сред тях на първо място беше Сучек. Не се съветваше с никого, не допускаше никого до мислите си — гледаше си работата и печелеше съюзници с активността на действията си, с еднопосочността, присъща на природата му. Не му се налагаше да се моли — мъжете го следваха, след като разпознаваха в него нещо, за което бяха копнели, може би и мечтали. Мъжете му се доверяваха и не искаха нищо в замяна. Имаха вяра в него. Искаха той да ги използва. Желаеха го.

Уважение и страх. Вярност и дълбоко вкоренена неувереност. Точно тези смесени чувства към него — у всички, които го опознаваха — бяха начинът, по който щеше да постигне невъзможната като сън цел, самият източник, самият извор на привлекателното у него.

Щеше да използва уважението и страха им, за да насочва верността и несигурността им — знаеше, че и двата аспекта са необходими и в комбинация са могъщи. Но в сърцето на всичко беше собственото му лично желание, смъртоносно и безкомпромисно, което оформяше всичко, оформяше онези, които бяха привлечени и отвратени от него, като оръжие, с което да осъществи волята си.

Задържа тази мисъл в ума си още миг, после се намръщи. Дребосъците на масата продължаваха да се дърлят и пазарят за нищо — грубата наглост на Ло Хан си беше лика-прилика с дребнавата алчност на Киан. Погледна зад тях и видя как главорезите на Ло Хан са приковали погледи в него, разтревожени от промененото му изражение. Извърна се, приближи се до вратата и я отвори, без да обръща внимание на въпросителните погледи на Киан и Ло Хан. Отвън кимна на Сучек и продължи нататък, като забеляза, че и той го гледа въпросително.

— Какво има, Щефан? — прошепна той угрижено.

Леман се обърна с лице към високия, блед като мъртвец мъж и го хвана за ръцете, но отначало не каза нищо.

Знаеше, че има правила и ограничения дори и тук, където сякаш нямаше никакви правила, а всичко беше подчинено само на грубата сила. Целият човешки живот поставяше граници вътре в себе си. Винаги имаше някаква степен, отвъд която не отиваха. Но той, за когото нямаше нищо ценно, не признаваше такива правила и ограничения. Беше отвъд доброто и злото. За него нямаше значение нищо освен осъществяването на волята му — изпълнението на единственото му желание.

Но ако беше така — какво чака? Защо не беше действал веднага, без да се страхува от последствията? При това като знае, че последствията вероятно ще са благоприятни за него. Точно за това си мислеше, докато стоеше там, зад Киан — точно това го бе накарало да се намръщи. Стисна ръцете на Сучек и се втренчи в бледозелените му очи.

— С мене ли си, Иржи?

Сучек кимна — сякаш отведнъж беше схванал какво става.

— Веднага ли? — попита той.

— Защо не? Двамата заедно. Те могат да се подозират взаимно в предателство, но нас няма да заподозрат. Сигурно си мислят, че се страхуваме от война докрай между отделните тон . Но ако и двамата са мъртви…

Пусна ръцете на Сучек.

Високият се усмихна. Беше ясно, че идеята много му харесва. Мисълта да убие Киан го бе почесала точно там, където отдавна го сърби. Извади пистолета.

— Добре. Главорезите на Ло Хан са мои.

Беше и уверено, и самопожертвователно от негова страна. Но думите му всъщност означаваха: „Ти, Леман, си водачът. На тебе се пада честта да убиеш Киан и Ло Хан.“

Леман кимна бавно и извади големия перленобял пистолет от кобура.

— Да — гласът му беше студен и крехък като лед. — Да вървим.

Леман стоеше на вратата на Фурнаджията — висока, неестествено мършава фигура в бяло. В краката му лежаха труповете на тримата бегачи, които го бяха нападнали. Още двама мъртви имаше вътре в стаята. Останалите бяха избягали, захвърлили брадвичките си, сякаш срещу тях се беше изправил самият Ян Вен, богът на ада.