Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Ясно — обади се Ким. — Но все пак не го проумявам. Мислех, че тон трябва да са естествените ти политически противници.

Майкъл се облегна назад и се усмихна.

— Точно така. Но Глория е нещо много по-различно от баща си. Тя иска онова, което искаме и ние — независима Америка, отворена към света. И не само тя. Има много хан , които мислят като нея. И повечето от тях — т.е. онези, които имат влияние — тази вечер са тук.

Ким сведе очи.

— А пък аз си мислех…

— Че мразя хан ? — Майкъл поклати глава. — Не. Мразя само господарите ни. Онези, които се опитват да пречат на естественото ни развитие. Останалите… е, има и добри, има и лоши, нали? Какво общо има с това расата?

— Брин? Може ли да разменим две думи?

Брин Кустоу се извини на компанията си и последва Майкъл по широкия коридор в една от празните странични стаи.

— Е, Майкъл? Какво има?

Майкъл стисна рамото му.

— Току-що получих новини. Банкерите са отказали заема.

— А… — Кустоу се замисли, след това сви рамене. — Ами значи беше дотук. За момчетата играта свърши.

— Това ли искаш?

Кустоу вдигна поглед.

— Не. Но какво ни остава? Вече инвестирахме по-голямата част от моя капитал, а твоят е замразен.

Майкъл се поколеба.

— Ами ако успея да намеря пари от другаде?

Кустоу се разсмя.

— Откъде? Баща ти е стегнал валутния пазар по-здраво и от гъза на мушица!

— Така си мисли той. Но аз проверих това-онова.

— И?

— И утре в два следобед имаме среща с Кредитна агенция „Чисто сърце“ от Кливлънд.

— И те ще ни дадат нужното?

Майкъл се поколеба.

— Не знам. Но както вървят нещата напоследък, ще трябва много да внимаваме. Да изчислим какво ще ни трябва, за да си върнем заема и да осигурим средства за по-нататък. Лихвите са високи, но това е положението — иначе потъваме.

— Разбрах — Кустоу се извърна за миг, после пак го погледна — на устните му се бе изписала бледа усмивка. — Има една възможност. Искам да кажа, ако ще трябва да търсим алтернатива, има една сфера, в която можем да навлезем.

Майкъл се разсмя.

— Нещо не схващам, Брин. Накъде биеш?

— И аз бях зает напоследък, Майкъл. Обадих се на този-онзи. И уредих среща. Само ние с тебе и един наш стар училищен приятел. След два дена у тях.

— Стар училищен приятел ли?

Кустоу положи длан на рамото на Майкъл.

— Имай ми доверие. А сега да се забавляваме, а? И се усмихни, да му се не види. Вечерта едва започва, а там отвън те чака една хубавица!

Под перлената светлина пърхаше ветрило. Носеше се аромат на тежки парфюми, шумолене на старинни бални тоалети, на коприна и сатен, приглушено бърборене, прекъсвано от взривове на пиянски смях. Емили Ашър стоеше на горната площадка на стълбището и оглеждаше Залата на върховната благосклонност, поразена от онова, което се разкриваше пред очите й. Огромната зала бе пищно декорирана в червено, бяло и синьо — във всички стилове „американа“. Избелели флагове и старинни знамена висяха от балконите наоколо и под огромния таван в ноктите на чудовищни дървени орли. В дъното, на издигната платформа почиваше огромна пукната камбана — Камбаната на свободата. Цялата стена зад нея беше покрита с карта на Американската империя от времето на най-големия й разцвет; по-значителната част от Южна Америка беше оцветена в синьо, а всеки от шейсет и деветте щата бе отбелязан с бляскава златна звезда. Долу в залата две-три хиляди млади мъже и жени в крещящи дрехи обикаляха насам-натам, разговаряха и пиеха.

Емили погледна придружителя си с разширени очи. Майкъл я наблюдаваше с усмивка.

— Впечатлена ли си?

Тя кимна.

— Не очаквах… — но какво ли всъщност беше очаквала? Разсмя се тихичко. — Винаги ли е така в такива случаи?

— Не винаги. Но пък и повечето домакини не са като Глория. Тя е наша гордост, не си ли съгласна?

— Наша?

— На „Синовете“…

— Но аз си мислех, че тържеството е по случай пълнолетието й.

— Точно така — той се усмихна загадъчно, после й предложи ръката си. — Хайде да слизаме. Искам да те запозная с някои мои приятели.

След няколко часа тя стоеше сред група младежи в дъното на залата около Камбаната на свободата. Бяха всичко девет души: Майкъл Левър, трима негови близки приятели и още петима от „Синовете“, споделяли с тях дългите месеци затворничество в ръцете на Ву Ши. Също като Левър и те бяха облечени в стила на ранната република — в автентични синьо-бели униформи, купени срещу луди пари. С ниско подстриганите си руси глави и ботуши до коленете те внасяха в празненството странно мрачна нотка — поразителен контраст с останалите купонджии.