Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Майкъл помълча известно време, след като Кустоу си тръгна. Разглеждаше документите, които Мери бе оставила пред него; след това се завъртя на стола си и погледна към нея.

Когато я бе назначил преди три седмици, не беше сигурен как ще потръгнат нещата. Досието й от работата в средния мениджмънт на „МемСис“, най-голямата от компаниите му, беше добро — всъщност първокласно — но тя имаше малко опит като личен асистент. Нито пък щеше да я назначи, ако някой от четиримата мъже, които искаше, се беше противопоставил. Но те не го сториха. Дали баща му ги беше заплашил или просто ги бе купил, нямаше значение. Той беше оставен без избор. Или Мери Дженингс, или никой. А може би имаше само нея на разположение, защото баща му бе решил, че е под достойнството му да купува някаква си жена. Но Мери беше по-добра, много по-добра, отколкото той или баща му бяха предполагали. Имаше остър ум, възможности, енергия. Нещо повече, работеше добре под напрежение — безценно качество сега, когато напрежението се засилваше. В много отношения тя беше най-добрият асистент, с когото изобщо беше работил.

Отпусна се назад и сключи пръсти.

— Ем…?

Тя изненадано вдигна поглед.

— Аз… — тогава видя изненаданото изражение на лицето му и извърна очи.

— Защо ме нарекохте така?

— Нарекъл съм те как…? О. Искаш да кажеш, Ем? — той вдигна един от докладите й. — Така се подписваш. Буквата м, ем. Предполагам, толкова често съм я виждал, че съм започнал да мисля за тебе просто като за Ем.

Тя сведе поглед, умът й още се рееше. Естествено. М от Мери. Мери Дженингс. Колкото и силно да бе започнала да се усеща свързана с това име през тези последни двайсет и един месеца, само при най-лекия намек истинското й име се върна: Ем от Емили. Емили Ашър …

Потръпна, докато ясното произнасяше наум. Емили Ашър от Град Европа, член на Съвета на Петимата на сега измрелите Пин Тяо — небезизвестните „изравнители“ — довели до Хаос по нивата и после глупаво, както тя смяташе, бомбардирали Бремен и избили над единайсет хиляди невинни граждани. Бяха изминали двайсет и един месеца, откакто Де Вор й бе дал фалшивите документи и я бе изстрелял на борда на междуконтиненталната ракета към нов живот. Месеци, през които тя едва поддържаше форма, държеше се изолирано, създаваше солидна основа на живота си — и през цялото време чакаше, губеше си времето.

Но то щеше да дойде. И когато дойдеше…

— Знаеш ли, мисля, че си права.

Тя погледна към него; видя как я наблюдава.

— Моля?

Той почука по доклада.

— За Дън. Не мисля, че трябва да му вярваме. Може дълго време да е бил враг на баща ми, но това не го прави непременно мой приятел — той се усмихна. — Знам по какъв начин мисли баща ми. Как действа. Той е богат, няма проблеми да купи онова, от което има нужда. А парите могат да накарат човека — дори и Дън — да приеме в леглото си по-странни птици от доживотния враг, а, Ем?

На езика й беше да го поправи, да го помоли да не я нарича пак така, но нещо в начина, по който го каза, я развълнува. Беше като онзи ден, когато я помоли да му стане асистент. Тя можеше да каже „не“. Всъщност разумното щеше да бъде да каже „не“. Но имаше нещо в начина, по който я помоли — може би намек за онази уязвимост, която бе видяла в него — което я накара да се съгласи. И сега пак.

Тя се усмихна.

— Знам от личен опит, че човек малко може да вярва на онзи, който сключва съюз с него само на базата на споделена омраза. Той винаги се проваля.

Така си беше. Бе видяла Пин Тяо унищожени точно по тази причина, когато Гезел се съюзи с омразния Де Вор. Но никога вече. Като се стигнеше до създаване на съюзи, за в бъдеще, тя щеше да поставя собствените си условия.

Майкъл я гледаше странно.

— Между другото, какво ще правиш тази вечер?

Тя се засмя — въпросът я завари абсолютно неподготвена.

— Извинете…

Той извърна очи, обърка се, сякаш беше престъпил някаква граница; след това се отпусна назад със смях.

— Виж, ако си си помислила нещо, забрави го, но аз реших, че ако нямаш… е, може би ще поискаш да ме придружиш на бал.

— Бал! Искате да кажете, като по тривизията?

Той поклати глава.

— Не. Този е истински. На стара моя приятелка. Тя празнува двайсет и петата си годишнина, пълнолетието си. Родителите й починаха преди няколко години и през това време имението й беше под попечителство, но сега си е изцяло нейно и тя прави голям купон в семейната къща. Просто си помислих…

Тя се отпусна назад и се втренчи в него.