Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Приближи се, после спря и се втренчи в огромния каменен трегер, крепящ камбанарията. В средата му, в камъка бе издялан един-единствен йероглиф хан : йероглифът чун , съдникът — името на фамилията, собственик на това огромно имение.

Намръщи се — усещаше, че очакванията му отново са на път да не се осъществят. Беше си представял, че ще е като онази вечер в имението на Левър, когато арестуваха Младите синове. Честно да си признае, изобщо не бе очаквал да присъстват никакви хан . Обърна се и се огледа — хората се изнизваха покрай него. Редяха се на опашки пред камбанарията, за да влязат, протегнали поканите си за проверка към двама едри, гологърди хан , които бяха застанали пред вратите и преграждаха входа.

Ким се нареди на опашката — долавяше вълнението, което цареше навсякъде. Стигна до входа. Очакваше стражът да вземе поканата и да го пусне вътре като всички преди него, но мъжът му прегради пътя и положи длан върху гърдите му.

— Почакай тук — изръмжа той, след което се извърна. — Чан! — той извика другия страж. — Я викни капитана. Оная покана, дето беше изчезнала… Май я намерихме.

Ким сведе поглед, като потискаше гнева си. И друг път му се беше случвало. Не много често, но достатъчно, за да знае какво става. За тях не беше просто човешко същество — беше от Глината — най-низш от низшите. Огромните му очи и дребничкото му телце го издаваха веднага. А имаше хора като този страж, които мразеха Глината и всички оттам с яростна, съвсем безпричинна омраза.

Чакаше, свел поглед, и слушаше как стражът и капитанът си говорят на мандарин; явно предполагаха, че някой си от Глината няма как да разбира езика им.

— Ей, ти! Вдигни си главата!

Кресливата заповед на капитана стресна Ким. Той рязко вдигна глава и срещна погледа му. Капитанът го огледа изпитателно, после изхриптя нещо на мандарин. Стражите зад него се разхилиха.

— Е? — попита той и бутна поканата в лицето на момчето. — Това откъде го взе? В списъка на гостите те няма, а ни съобщиха, че една покана липсва. И можем да предположим, че само…

— Какво?

Гласът дойде иззад стражите. Те отстъпиха и зад тях се видя високата фигура на Майкъл Левър, облечен в костюм на американски генерал от края на XVIII век в яркосиньо и бяло.

— Ши Левър… — капитанът се поклони ниско, сякаш признаваше както истинското, така и въображаемото му превъзходство по чин. — Простете, но този тук се опитваше да проникне вътре. Днес следобед ни докладваха, че една от поканите липсва и…

— Млъкни, имбецил такъв! Ши Уард е мой почетен гост. Той е велик човек. Чун цу . Сега ще му се поклониш ниско и ще му се извиниш…

Ким се обади неловко:

— Майкъл, моля те — наистина няма нужда. Капитанът се е объркал, това е. Пък и е прав да внимава. Времената са неспокойни, а тази къща е голяма. Входът й трябва да се варди.

Майкъл се вгледа в Ким и сви рамене.

— Щом искаш. Но мисля, че грешиш. Според мене това лайно тук съвсем точно е знаело какво прави.

Не ще и дума — помисли си Ким, — но аз не искам да участвам в подобни дребнавости. Не и докато имам избор.

Минаха през портите и влязоха в огромно открито пространство — градина, оформена в стил хан. В дъното й, зад два белокаменни моста, издигащи се в леки дъги, сред дърветата и скалите се бе скътало огромно двуетажно имение в южняшки стил. Къщата, както му се стори, вече беше толкова пълна, че чак преливаше. Гостите се тълпяха на верандата, разговаряха, пиеха, а отвътре се носеше приглушеният звук на флейти и струнни инструменти.

Ким се обърна и погледна приятеля си.

— Смятах, че ще е по-различно. Мислех си, че…

— Че ще е като миналия път, така ли? И сега си объркан, защото това тук е хан . Е, нека да ти обясня, преди да сме се срещнали с домакинята.

Дръпна Ким настрани към една тиха беседка. Седнаха един срещу друг до ниската масичка от дялан камък. Майкъл остави тризъбеца си отстрани.

— Навремето, когато Камарата все още е била отворена, бащата на Глория е бил Старши представител — важен човек, говорител на своя тон Он леон.

Ким набърчи чело. Петте най-големи тон на Град Америка бяха от едно коляно с триадите в Европа и Азия, но най-новата им история беше съвсем различна. Когато тук започнала разрухата след убийството на президента Грифин, точно петте тон помогнали да се удържат нещата по Източното крайбрежие и в отделни анклави в Калифорния и Средния запад. И когато Градът бил построен върху континента, те изиграли основна роля в програмата за социална реконструкция. За награда получили узаконяването на организациите си. Превърнали се в политически партии.