Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Защо аз? — попита след малко. — Сигурна съм, че отвън трябва да има дузина красиви жени, които биха…

— Реших, че може да е забавно — прекъсна я той. — Работиш много за мене и… е, помислих си, че може да ти хареса. Бях… — той се засмя. — Е, не бях сигурен как ще реагираш. Можеше да сбъркаш мотивите ми. Знаеш как е, шефът и асистентът му…

— Особено когато асистентът е жена…

Той присви очи, загледан в нея, след това кимна с лека, доволна усмивка на устните.

— Е? Би ли поискала да видиш как Върховните си режат кожите?

Искаше ли й се? Наистина ли смяташе да се забърка с това ниво? Малко по-дълго се колеба, после се усмихна — хубава, излъчваща усмивка.

— Бих искала, ши Левър. Много бих искала.

— Добре. Но да е Майкъл — той й върна усмивката. — Тази вечер трябва да ми викаш Майкъл.

— Това ли е?

Вей Чан Ин вдигна поглед от мястото си към стола на Ли Юан и срещна погледа на младия танг. Лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше, нито пък изобщо се поколеба при изработването на документа. Беше седял там, писа под диктовката на Ли Юан, без да вдига очи, нито да поглежда встрани към брат си, Цен-ли. По-скоро слуга, отколкото равен. Но Ли Юан познаваше по-добре от всеки друг силата и качествата на този мъж. Често бе разговарял с него, докато и двамата бяха принцове, и когато, към края на бащиното му заболяване, Чан Ин бе действал като регент на баща си в Съвета.

— Подпиши отдолу — обади се Ли Юан. — После Цен-ли ще сложи името си като свидетел. Аз ще се подпиша последен.

Чан Ин се усмихна и кимна. Ръката му се придвижи по дебелия пергамент и изписа името му с едно движение на четката. След това Цен-ли мина покрай него и, наведен над бюрото, натопи четката си в мастилото и се подписа до името на брат си.

Чан Ин вдигна поглед, обърна документа и го предложи на Ли Юан. Цен-ли му подаде четката. Ли Юан я взе и подписа, а докато се изправяше, изпусна дълбока въздишка.

— Разбираш ли какво означава това? — усмихна се тъжно на Чан Ин.

Чан Ин спря, после поклати глава.

— Още не, Юан. Може би никога няма да разбера. Но то беше последното желание на баща ми — устните му оформиха слаба усмивка. — Ти нали разбираш?

Ли Юан се засмя.

— Може би. А може би не. Но съм благодарен, братовчеде.

Чан Ин се поклони леко. Цен-ли до него гледаше надолу към по-големия си брат. Същото самообладание — резултат от добротата, която носеха всички те — оформяше чертите му. Погледнал така към двамата мъже, Ли Юан усети дълбоко вълнение в себе си. Да има синове като тези. Човек може да умре доволен, след като знае, че ги е възпитал толкова принципни и верни. Въздъхна и в главата му се оформи решението да използва този документ само ако се наложи.

— Цен-ли — меко изрече той, — има още нещо, което искам от тебе.

Най-младият вдигна поглед, тъмните му очи гледаха от хубавото му лице толкова директно и открито. Ли Юан бе срещал рядко такива очи.

— Какво е то, чие хсия ?

Ли Юан се усмихна при споменаването на титлата.

— Бих приел услугите ти, Цен-ли — спря за малко, после продължи: — Искам да заместиш Чан Ши-сен и да му станеш секретар.

Чан Ин вдигна очи към него; за първи път на лицето му се изписа изненада. Но Цен-ли само кимна.

— Както желаете, чие хсия .

— Добре — Ли Юан се усмихна — вече по-спокоен сега, когато всичко беше уредено. — Тогава можем да насрочим деня за коронацията ти, Вей Чан Ин. Време е ти също да станеш танг.

Ким слезе от наетата носилка и се огледа смаяно. Боядисана в червено стена, висока десет чи , заобикаляше имението на Първо ниво. Порта, над която се извисяваше древна камбанария, беше единственият вход. Огромните двойни врати бяха от патинирал бронз, осеяни с железни копчета. От двете им страни се извисяваха масивни колони с дракони, боядисани в ярко смарагдовозелено. Гледката беше ужасна. Като от петнайсети век. Гранична крепост от времето на династията Мин — с всичките стражеви кули. Последното, което човек би очаквал да намери тук, на върха на Града.

Навсякъде около него спираха носилки, от тях слизаха хора и се отправяха към портата по нещо, подобно на писта за конни надбягвания. Разнообразието и богатството на костюмите им беше смайващо. Бяха се облекли като богове и богини, императори и наложници, прочути злодеи и почитани мъдреци. Цялата история се бе събрала тук тази вечер. В сравнение с техните, собственият му костюм на паяк беше банален и издаваше липса на въображение. Чак сега осъзна колко време и усилия влагат тези хора в нещо толкова… незначително.