Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той се изправи, извърна се.

— Не знам какво искам. Объркан съм. Мислех… Мислех си, че ако дойда тук, всичко ще се изясни. Че всичко пак ще бъде като преди.

Тя се разсмя — за първи път. Тъжен, грозен смях. Той се обърна към нея и забеляза, че цялата мекота на лицето й е изчезнала.

— Нарочно ли си толкова жесток, Ли Юан, или в тебе все още има някаква болнава невинност, която те прави толкова безчувствен?

— Не исках да…

— Винаги го правиш, без да искаш. Просто го правиш.

Тя се облегна назад, впила сърдит поглед в него — всичкото й смирение беше изчезнало. Изведнъж отново заприлича на жената, която познаваше и с която бе живял. Равна нему. Винаги равна нему.

— Такъв глупак ли си, че не разбираш?

Той поклати глава, ала вече бе започнал да разбира.

— Не може да е като преди — тя се изправи бавно и се приближи към него. — Не само смъртта ни разделя. Не само другите жени и мъже. Времето ни е променило, Ли Юан. Направило те е такъв, какъвто си. Мене също. Останала е само външната форма — похабени от времето обвивки, които приличат на нас, някогашните — погледна го в очите. — Не можем да се върнем назад, Ли Юан. Никога.

Той мълчеше разколебан.

— Обичаш ли ме още? — попита го тя изведнъж. Погледът й беше яростен, безкомпромисен, но в очите й виждаше и нещо друго — нейде дълбоко навътре; може би го криеше дори и от самата себе си. Слабост. Нужда. За първи път и той се усмихна — с нежна, жалостива усмивка.

— Никога не съм преставал да те обичам.

Цялото й лице сякаш трепна и се преобрази — стана по-грозно, изкривено от болка, но и някак си по-красиво. Не го бе очаквала. Дори да се беше надявала, отговорът му я изненада.

Тя сведе очи, извърна се. Изведнъж цялата ярост я бе напуснала. Гърдите й се повдигаха учестено, опряла беше ръце на кръста, сякаш за да удържи чувствата си. Но щом се обърна, на лицето й се изписа гняв.

— Тогава защо? Защо стана това, щом е вярно?

Не знам — помисли си той и за първи път разбра, че е така. Дали можеше да се поправи? Той беше виновен за всичко, което се бе случило между тях. О, да, тя му беше изневерила — но какво е изневярата? Беше постъпил с нея жестоко, твърде жестоко. Нейна ли беше вината, че се е оказала несъвършена? Дали не беше обичал само съвършенството й?

— Бях млад, Фей Йен. Може би твърде млад. Бях несправедлив към тебе. Сега го разбирам.

Тя ахна и колебливо поклати глава.

— Какво казваш? — цялото й лице беше напрегнато, погледът й излъчваше недоверие. Тя се страхуваше от думите му, страх, че ще се поведе по него и той пак ще я зареже. Стари рани, дълбоки рани. Защо да ги отваря отново, освен за да ги излекува?

— Уморен съм — най-после се обади той. — Страдах. Но не затова съм тук, Фей Йен. Нито пък искам да ти причинявам болка — поклати глава. Наистина го болеше. — Това е последното, което искам, повярвай ми.

Сега гласът й трепереше.

— Тогава какво? Какво искаш?

Той я погледна и отново я видя такава, каквато я виждаше някога, с очи пречистени от всякаква ревност и омраза.

— Искам да съм с тебе. Да опитаме отново.

Тя извърна лице.

— Не, Юан, не е възможно.

— Защо? — прошепна слисан. Грешно ли я беше разбрал? Бе си помислил, че… — Фей Йен? Какво има?

Тя се завъртя леко, погледна го, след това се обърна и побягна вън от стаята. По някакъв начин все още беше мъничко влюбена в него. Той направи три крачки към вратата в дъното, но се спря. От болка и обърканост му се виеше свят. Но ако тя ме обича…

Постоя нерешително, после се обърна и се върна в антрето. Махна на стража и той хукна да доведе бавачката и Куей Джен. Докато ги чакаше, Ли Юан се приближи към входната арка, загледа се в хълмовете на изток и си спомни как някога беше ловувал там, из горите, с брат си Хан Чин.

Лош спомен — горчеше в гърлото му като жлъчка. Обърна се ядосано и кресна на бавачката да побърза. И без да крие мъката си, излетя през вратата. Не обърна внимание на стражите и затича през тревата към ракетата си.

— Накъде, чие хсия? — попита го пилотът и погледна през рамо първо към него, след това — и към бавачката, която бързаше през тревата, прегърнала Куей Джен.

„У дома“ — за малко да каже той, но още щом си го помисли, осъзна, че няма място на земята, което наистина да може да нарече свой дом.

— Фукиен — реши най-после. — Свържи се с Цу Ма. Кажи му, че съм променил решението си. Че бих искал да остана при него.