Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

За миг Джелка се огледа наоколо, за да възприеме всичко. Тук имаше странни, аскетични люде, слаби, със стегнати мускули заради тежките облекла, които носеха непрекъснато. Висока, ъгловата раса с бавни, обмислени движения. Продукт на сурова околна среда, осъзна тя и усети още веднъж нещо като страхопочитание към всичко това. Тук, в системата на Сатурн, живееха над два милиона души. Два милиона уста трябваше да бъдат хранени. Два милиона чифта бели дробове трябваше да дишат въздух. Два милиона тела имаха нужда от вода, топлина и защита от тежките елементи.

Температурата на огромното етаново езеро беше сто седемдесет и девет градуса под нулата. Немислимо жесток студ, който създаваше безкрайни технически проблеми на мъжете — и жените — работещи по луните на Сатурн в мини и предприятия или изследващи богатата смес от сложни хидровъглероди в огромни етанови езера като това на Титан, най-голямата от колониите.

Тя се движеше сред събралата се тълпа, усмихваше се, казваше по някоя дума тук и там, пробиваше си път към губернатора, който стоеше с малка групичка офицери от сигурността в далечната страна на голямата кръгла зала до древния планетариум. Беше срещала повечето хора тук по време на пътуванията си из колониите. Само малкият Мимас, най-близкият до Сатурн спътник, се бе оказал неподходящ за посещение. Иначе беше видяла всичко. И го бе записала — за Ким.

— Как си, Джелка? Забавляваш ли се?

Тя спря, за да отговори на въпроса, и се усмихна, спомнила си мъжа от колонията на Япет.

— Добре съм, Вулф Торсон — за миг плесна с ръце. — И наистина страшно се забавлявам. Ще ми е тъжно да си тръгна. Но някой ден може би ще се върна тук.

Едрият мъж се усмихна широко и с две ръце хвана нейните, сякаш за да ги обгърне, да ги стопли.

— Със съпруга си, а?

— Може би — замисли се тя, след което кимна и продължи. Да, хората тук бяха добри. Сигурни хора, на които можеш да се довериш. Такива и трябваше да са. Ако не можеш да имаш доверие на приятеля си, умираш. Все едно дали по-бързо или по-бавно.

Промъкна се между последните неколцина и се озова до губернатора. Хелмут Рийд беше стар приятел на баща й, излязъл от същия калъп. От същия калъп, по който бяха направени и Клаус Еберт и синът му Ханс Еберт, бившия й годеник. Мисълта за миг я обърка, после отмина. Като баща й и стария Еберт, и Рийд излъчваше аура на сигурност, безсмъртие, безкрайни възможности. Не съществуваше твърде голям проблем, нямаше нищо, което той да не може да оправи. Значи такъв беше и баща й, осъзнаваше тя. Но дори и такива, мъжете понякога грешаха, колкото и добри да бяха намеренията им.

Рийд се обърна и като видя Джелка, й се усмихна широко за добре дошла.

— Ела тук, любов моя. Ела да си поговорим! — той я хвана за ръцете и я притегли към себе си да я прегърне, после я накара да застане до него с ръка, здраво стисната в неговата.

Беше я взел под крилото си от момента, в който тя бе влязла в системата Сатурн преди три месеца, и оттогава си бе създал грижата да й покаже всичко, което би могъл. Тя ясно бе видяла гордостта, с която й показваше огромните празни шахти на мините на Тетида, ентусиазма му, докато й говореше за овладяването на малкия Феб и за плановете да се построи цял нов град на тъмната страна на Титан, където сега се намираше базата Хюйгенс. Тук се случваха много неща; без изобщо да й стане досадно, тя откри, че е очарована. Но винаги бе усещала, че гледа за двама и се опитва да задава въпросите, които Ким би задал.

Понякога, само понякога я вълнуваше суровата красота на всичко тук. Сякаш тук можеше да види същата онази строга хубост, каквато навремето е била Калевала — мястото, откъдето собственият й народ е дошъл преди две хиляди години. Земята на езерата и скалите…

Губернаторът се обърна към нея и нежно й стисна ръката.

— Съжалявам, че утре трябва да си тръгнеш, Джелка — той я гледаше тъжно, сякаш беше собствената му дъщеря. — Не мога да изразя колко ми беше приятно, че си тук. Защо не съм с двайсет години по-млад…

— И неженен — добави един от офицерите сред общия смях.

— И неженен — потвърди Рийд, а усмивката му се разшири. — Щях да намеря начин да те задържа тук.

— Ще си тръгна оттук с натежало сърце — съвсем честно си призна тя. — Нямах представа какво ще намеря, но сега ясно разбирам защо толкова хора остават. Мястото е прекрасно. Може би най-прекрасното в системата.

— Значи нямате нищо против опасностите? — попита един от офицерите с характерния за колониите леко бомбастичен акцент.